Атина/Каракас. Какво се случи с традицията на Гърция за солидарност с демокрацията и правата на човека? Защо Гърция, европейската нация, която е живяла под управлението на жестока, корумпирана десница, под военната хунта от периода 1967-1974 г., изпраща послание за подкрепа и одобрение за корумпиран, подкрепян от военните диктатор на Венецуела? Това е въпросът, който задава Денис МакШейн, бивш министър за Европа и Латинска Америка в правителството на Тони Блеър, в статия за британския вестник The Independent. Агенция „Фокус“ представя материала без редакторска намеса.
Човек трябва да се възхищава на Хуан Гуайдо, смелия, млад председател на венецуелския парламент. Той покани гръцкия премиер Алексис Ципрас да дойде във Венецуела за една седмица, за да разбере отчаянието на гражданите на страната, докато гледат на своя президент Никола Мадуро, генералите и адмиралите, които го държат на власт. След гласната подкрепа, която гръцкият премиер изрази за Мадуро, е малко вероятно Ципрас да приеме предложението.
Партията на Гуайдо, „Народна воля“, е част от Социалистическия интернационал, глобалната федерация на левите и социалистическите партии. Председател на Социалистическия интернационал е Георгиос Папандреу, бившият гръцки премиер, чието правителство бе разбито от европейските консерватори, които настояваха за налагане на мерки за строги икономии, коствали на Гърция десетилетие на достойно съществуване.
Чилийският политик Педро Фелипе Рамирес бе затворен и измъчван по време на диктатурата на Пиночет. Той беше левичар и хомосексуалист – две неша, които гарантираха омразата на чилийските военни. Той прекара годините си в изгнание във Венецуела и през 2014 г. се завърна в Каракас като посланик на Чили Венецуела. Остана на поста до 2018 г.
Рамирес настоява, че Мадуро няма нищо общо с наследството на Уго Чавес. „Аз оставам чавист, но режимът Мадуро няма нищо общо с него. Това е диктатура, управлявана от група, която е поела контрола над държавата за лична изгода. Те унищожиха страната, провокираха глад и най-масовата миграция, наблюдавана някога в Южна Америка“.
Бях външен министър на Обединеното кралство, отговарящ за Латинска Америка в момент, когато правителството на Тони Блеър се опита да влезе в контакт с Уго Чавес. Блеър имаше вероятно наивно, но твърдо убеждение, че ако третира новоизлюпилите се лидери на световната сцена с уважение и приятелство, те ще реагират със същото. Той се втурна да пие бира с Владимир Путин в бар в Москва през 1999 г. и покани Башар Асад в Лондон, когато младият образован сирийски лидер пое властта в Дамаск.
За Уго Чавес бе опънат червения килим в Лондон. Говорех испански и бях изпратен в Каракас, където Чавес проведе дълга среднощна среща с мен, по време на която ме разбита за идеологията на т.нар. Трети път, следвана от Блеър.
Докато говорех испански, бях изпратен в Каракас, а Чавес провеждаше дълга среднощна среща с мен, по време на която той ме разпита за идеологията на Третия път на Блеър.
Ден след посещението си венецуелската десница организира мини-преврат и задържа Чавес. Аз бях първият министър на ЕС, който поиска неговото освобождаване, а Великобритания изпрати предупреждение към Вашингтон да не подкрепя пучистите в Каракас.
Разговарях с опозиционни политици и никога не бях срещал такива реакционни настроения от мъже, чиято омраза към Чавес бе съизмерима единствено с тяхното богатство и пълно безразличие към всяка концепция за социална справедливост.
Венецуела, една от най-богатите и най-красиви страни в света, е лошо ръководена от правителствата както на десницата, така и на левицата. Пример за това са Карлос Андес Перес през 80-те и след това Уго Чавес, който стана все по-голям демагог и загуби представа представа как да използва страхотните петролни богатства на Венецуела, за да подобри живота на всички хора.
Подобно на саудитската и други „петролни“ диктатури, Венецуела страда от съвременното проклятие, че е твърде богата за собственото си добро. Не е случайно, че Турция и Русия - където военните и генералите станаха богати в замяна на подкрепаа им за авторитарен президент - излязоха категорично в полза на Мадуро и срещу народа на Венецуела.
Сега гръцкото правителство на Алексис Ципрас подкрепя диктатурата на Мадуро, докато други европейски леви министри, като испанският премиер Педро Санчес, който знае истината за тиранията на Мадуро, призовават за нови избори.
През седмицата, когато правителството на СИРИЗА направи сериозен пробив срещу националистическия популизъм с ратификацията в парламента на Преспанското споразумение за новото име на Македония, решението на Ципрас да подкрепи Мадуро нанесе сериозен удар на доброто име и имиджа на Гърция в Европа. Това е също толкова лошо, колкото и хунтата от 1967-1974 г.

Превод и редакция: Тереза Герова