През 20-те години от началото на войната на НАТО срещу Югославия бе изговорено много за болката, трагедията, несправедливостта, за свръхтехнологичните бомби, падащи над сръбските домове и железопътни мостове, за развихрилия се световен хегемон, който си бе нарочил ритуална жертва сред европейските народи (разбира се, като се отчита особената близост на тази жертва с руснаците, за да ги подтикне към нанасяне на удари), за низостта на хуманитарните бомбардировки, за да „се предотврати геноцида“, които доведоха единствено до нов геноцид.
Всичко, изречено, ще е справедливо. И все пак косовската война от пролетта на 1999 година не беше само трагедия. Това беше и миг на пробуждане, рубеж. При това за Русия в много по-голяма степен отколкото за самата Сърбия. Сърбите, ако се съди по продължаващия вече две десетилетия политически хаос, явно не са си направили всички изводи, които следваше да направят, от тази война. Затова пък, руснаците си направиха.
Повод за агресията бе ситуацията в Косово. Историческото сърце на Сърбия, без което е немислимо да си представим сръбското национално самосъзнание, през 20 в. се оказва в тежка демографска ситуация – то е заселено с албанци, за което съдейства комунистическият режим на Тито, предоставил на района автономия (за сръбското ухо това вероятно звучи както за руснаците – Узбекски автономен район във Владимировска област). В един момент сърбите откриват, че са малцинство в собствената си родина, оказват се сред чужди по религия и култура хора. Не стига това, ами и са преследвани и гонени.
Опитът на Слободан Милошевич да изпълни обещанието си — «Вас повече няма да ви бият » — доведе до разгръщане на истинска терористична война с подкрепата на западните държави, което е балкански първообраз на всички бъдещи „ислямски държави“. Западът, който провеждаше откровено антисръбска политика през цялото последно десетилетие на 20 в., подкрепяше етническите чистки в Хърватия, бомбардираше сърбите в Босна, а сега предприе настъпление в самата Сърбия. Той просто забрани на държавата да се самозащитава от терористите, а полицейските мерки обяви като „етнически чистки“. Така постави началото на същите онези „хуманитарни бомбардировки“, чийто резултат стана прогонването на сърбите от по-голяма част от района и провъзгласяването там на фейк-държава, оглавена от водача на бандитите Хашим Тачи (балканският Басаев, убиващ хората, за да продава органите им).
Руснаците гледаха всичко това и не само, че не пожалиха сърбите, но и си направиха изводите, отлично осъзнавайки, че като избиват страна, чийто флаг е червено-синьо-бял, американците имат пред вид държава с бяло-синьо-червено знаме.
На първо място, стана ясно, че в света на либералната хегемония няма никакъв държавен суверенитет. Държавата няма никакво право да защитава совите граници, да депортира незаконно проникналите граждани, да съхранява историческото и културното си лице в своите земи. Както показаха събитията от 2015 до 2019 г., либералната империя не признава правото на самозащита дори и за ЕС и за самите САЩ, та какво остава да се говори за някаква си Сърбия, Сирия или Русия.
На второ място, оттук следва, че за да се притежава национален суверенитет, трябва да се притежава нещо повече от суверенитет, да си велика държава, желателно е и ядрена свръхдържава, която има свой готов отговор за всяка „хуманитарна бомбардировка“.
На трето място, нужно е да се отчете, че всяка, и най-малката язвичка в държавното тяло – всеки сепаратистки или полусепаратистки район, всяко демографско изкривяване в състава на населението рано или късно се превръща в гнойна рана.
На четвърто място, очевидно стана също, че никаква обща система на международното право не съществува. Т. нар. суверенитет и териториална цялост в рамките на Хелзинкските споразумения (между другото разпада на Югославия и СССР, които ги бяха подписали, се осъществи въпреки тези договори) съществуват само за страни и режими, които са симпатични на Запада, например аз Украйна, чиято територия, разбира се, е неприкосновена, докато за онези, които са му несимпатични, „косовският прецедент“ може да се приложи във всеки миг.
Някои изводи от това Русия си направи на официално държавно ниво, други – на народно, но хилядолетният държавен инстинкт на руския народ практически сработи мигновено. Начело застана действително силен лидер, който превърна националния суверенитет в основа на вътрешната и външната политика. На Кавказ беше намерено собственото „Косово“. Русия започна да създава своя въоръжена и геополитическа сила. Освен това, там, където можехме да използваме косовския инцидент в своя полза изобщо не се притеснявахме – било на Кавказ в 2008, на Украйна – през 2014. В последния случай - не всичко (по-точно, не всичко изведнъж). Историческата тенденция обаче е ясна: все ще удари часът, когато руснаците ще направят онова, което Западът ен позволи на сърбите да постигнат – ще живеят в една своя обща държава.
Руснаците гледаха какво се забранява на сърбите и как ги бият и скърцаха през зъби: «С нас така няма да бъде!» И действително с нас така не може да се постъпва.
Превод и редакция: Ивелина Ватова
