На 8 май е първата годишнина от решението на държавния глава на САЩ Доналд Тръмп да ооттегли от ядреното споразумение с Иран, а той и неговата администрация го отбелязват, като разполагат значителни въздушни и военноморски сили в Персийския залив и се ангажират с войнствена реторика. И двете изглежда са предназначени да накарат Иран да предприеме действия, които да осигурят претекст за военни нападения на САЩ срещу иранска територия, негови сили или съюзници в региона. На този етап си струва да си зададем въпроса: каква точно е политиката на администрацията на Тръмп спрямо Иран и ще им даде ли тя резултатите, които тя иска?
Променящите се режими разбираемо вярват, че изпращането на режима на Мадуро е само въпрос на време. Президентът отдавна е враждебен към Мадуро, а промяната на режима е ясната цел на неговата администрация. Венецуела е близо до Западното полукълбо; близо 50 държави, включително ЕС и голяма част от Латинска Америка, стоят пред САЩ; лидерът на съперника Хуан Гуайдо има популярна подкрепа и конституционна власт; и страната е изправена пред най-тежката хуманитарна катастрофа в полукълбото, почти всички са резултат от корупцията и лошото управление на Мадуро.
Ако има държава, в която е назряла смяна на режима, то това е Венецуела. Но от началото на годината най-малко три опита в тази насока се провалиха – заради лоялността на горните ешелони на венецуелската армия; пропуските на опозицията и подкрепата на руснаците и кубинците.
Администрацията на Тръмп не се вслушва в тези предупреждения. За лидерите на Техеран ще бъде лесно да заключат, че целта на политиката на САЩ към Иран няма нищо общо с промяната на поведението му в региона или предоговарянето на ядреното споразумение - с икономическото удушаване на Иран, американците провокират единствено масови бунтове, които в крайна сметка ще доведат до сриването на режима в близкоизточната република. Ако в Техеран правят подобно заключение, то те ще са прави. Опитите да се свали режима ще доведе само до катастрофални неуспехи или катастрофални успехи. Ето осем причини защо:
► Иранският режим все още се ползва с огромна подкрепа сред населението. Няма легитимна и организирана политическа опозиция на управляващата класа, каквато има във Венецуела.
► Русия и Китай са далеч по-склонни да подкрепят моллите, отколкото Мадуро, и следователно те ще предоставят по-голяма помощ на Техеран за избягване на санкции на САЩ.
► Иранската армия, особено Революционната гвардия, е много по-голяма сила от военните на Мадуро.
► Иран е далеч по-малко уязвим от икономически натиск, отколкото Венецуела, и не трябва да се бори с хуманитарна криза и икономическите проблеми, които засягат Венецуела.
► Иранските лидери могат да разчитат на вътрешните сили за сигурност, за да спрат насилието, за разлика от Мадуро.
► Мадуро е дипломатически изолиран и срещу него има впечатляваща коалиция от страни от Западното полукълбо и Европа. Освен Израел, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, САЩ няма да имат международна подкрепа за свалянето на иранския режим. Тръмп дистанциира много страни, като изтегли САЩ от ядрената сделка с Иран и отказа да направи изключения за онези, които зависят от иранския петрол. Трудно е да си представим, че всички ще се обединят зад идеята смяна на режима в Иран.
► Иран има много повече възможности, отколкото Венецуела, за да отмъсти за свалянето на режима.
►И накрая, дори и ако става въпрос за много малко вероятен случай, в който администрацията на Тръмп е успяла да предизвика революция в Иран, единствените победители ще бъдат Революционната гвардия и най-войнствените, антиамерикански сили в страната. Казано по-просто, опитите за сваляне на режима в Иран са лудост.
Разработването на успешна политика за проверка на иранските регионални и ядрени амбиции е много тежка задача. Особено трудно е като се има предвид, че иранският режим е решен да използва САЩ като противник, за да предотврати неконтролираното проникване на западно влияние и да разпространи идеологическото си послание у дома и в региона. А токсичната политика по иранския въпрос от страна на САЩ прави компромисите малко вероятни.
Връщането на санкциите няма да доведе до колапс на режима, до идването на такъв, който ще е по-малко враждебен към Вашингтон, или ще води по-малко войнствена политика в региона.
Администрацията на Тръмп направи своя избор миналия май, като се оттегли от вероятно не дотам доброто, но все още много добре функциониращо споразумение за контрол на въоръженията. Една година по-късно тя не е разработила алтернатива. Истината е, че при отсъствието на ясни цели и политики, всичко, което Вашингтон измисли, е дрънкане на оръжия. А то лесно би могло да доведе до ненужна и потенциално опасна военна конфронтация между САЩ и Иран.
Авторът Аарон Дейвид Милър е вицепрезидент на Международния център за учени „Удроу Уилсън“, бивш съветник от Държавния департамент на САЩ и преговарящ за Близкия изток.
Превод и редакция: Тереза Герова