Регионалната интеграция, въпреки сегашните лоши отношения в региона, е все по-важна тема, особено в светлината на вътрешната криза в ЕС, която превърна пълноправното членство в Съюза непосилна цел. Както казва Александър Попов, съпредседател на Игманската инициатива, макар и да се споменават различни модели за сътрудничество, нордическият може да бъде адаптиран най-лесно към обстоятелствата на Балканите:
„Преди всичко, нордическите държави, въпреки тясното сътрудничество, имат редица разлики помежду си – не всички са членки на ЕС, не всички са в НАТО, нито всички използват еврото“, отбелязва Попов. „Те са много близки и свързани географски. Те също имаха конфликти в историята, какъвто беше случаят със страните от нашия регион“.
Според идеята, представена от Игманската инициатива преди осем години, първоначалното ядро на балканската свързаност трябва да бъдат четири страни - Сърбия, Черна гора, Хърватия и Босна и Херцеговина. Сътрудничеството следва първо да се установи на парламентарно равнище, като се използва моделът на Северния съвет, съставен от депутати от националните асамблеи на Дания, Финландия, Норвегия, Исландия и Швеция, както и от автономните области Фарьорските острови, Гренландия и Оландските острови.
Попов смята, че политическата ситуация в региона е такава, че в момента е трудно да се очакват по-сериозни стъпки към установяване на сътрудничество по северния модел.
„Отношенията между държавите са лоши, в БиХ не успяват да създадат институции, в Сърбия опозицията е извън парламента“, обяснява специалистът. „За да се премине към сътрудничество и преодоляване на разногласията, е необходимо лидерите първо да покажат добра воля за такова нещо“.
Той вярва, че поради голямото взаимно недоверие, първите стъпки трябва да бъдат предприети в областите, в които общите интереси могат лесно да бъдат намерени. Например, това е хармонизирането на трудовото законодателство и възможността за създаване на общ пазар на труда на основата на договорени квоти.
Съвет на министрите
Освен в Нордическия съвет, сътрудничеството между тези страни е пренесено и на междуправителствено равнище, за което отговаря Съветът на министрите, основан през 1971 година. В работата на Съвета участват премиерите на държавите-членки, въпреки че на практика делегират отговорността на министрите за Северно сътрудничество. Въпреки че не всички скандинавски страни са членки на ЕС, техните представители се срещнаха в навечерието на заседанието на Европейския съвет и членовете на Съюза на практика представляват интересите на целия регион. По този начин те укрепват позициите си в рамките на Съюза, както и в международните отношения, като цяло.
Превод и редакция: Иван Христов
