Победа срещу софийските грандове си беше подвиг по онова време СНИМКИ

Тази болка е здравословна и пожизнена, няма нужда от лек. С нея следвоенното поколение тръгна с парцалена топка по махленските поляни. Клубният ни футбол натрупа майсторство и самочувствие, по нашите стадиони търпяха поражение колоси като „Байерн“, „Барселона“, „Ливърпул“, а националният ни отбор бе абониран за участие на световните финали по времето, когато там стъпваха само 16 отбора.

Сега това е невъзможно, но е жива надеждата, че нещата не са необратими.

Подготвяната за печат книга „Футболът, тази болка отляво“ предлага четири гледни точки като се започне от спомените за началото, емоциите и страстите, битките, болките, себепреодоляването, жаждата за победа по правила, които не всички спазват… Разказват Иван Глухчев, едно от големите имена на „Ботев“, Георги Василев, най-сърцатият футболист, обличал фланелката на „Локомотив“, Михаил Георгиев, единственият поливалентен състезател, играл на ниво „А“ група за четирите пловдивски отбора, журналистът Нейко Дамянов, в чиято биография има страничка с аматьорски футбол.

Стартира предпремиерна поредица, която тъкмо в този сайт може да звучи с хилядоGLASието на пълен стадион, въпреки поредната ковид вълна. Текстовете се публикуват в петък, събота и неделя, все футболно време. След „Четири стъпки към футбола“ продължаваме

С БУТОНКИ НА КРАКАТА

Георги Василев

1.

В биографията ми има четвърт век с бутонки на краката. В резюме това означава 386 мача със 115 гола в „А“ РФГ, 28 срещи в европейските турнири, 17 за „А“, 4 за олимпийския и 6 за младежкия национален отбор. Започнах в „Пирин“ (Гоце Делчев), там приключи състезателната ми кариера. На 40 години преживях втора футболна младост, а голмайстор на „Б“ РФГ станах на 41.

Това е сухата статистика. Понякога ми се струва, че всичко започва и свършва, докато човек премигне. Но без да се лутам в лабиринта на спомените, пред очите ми искри незабравимото. Паметната победа над градския съперник със 7:3 („Локомотив“ – АФД „Тракия“, 08.09.1974 г.). Всичко ни се получаваше в този мач. При 4:0 в началото на второто полувреме старши треньорът Иван Манолов (Големия Орел) стана от резервната скамейка и се провикна: „Стига, не вкарвайте повече, играйте на пас“. Но машина, засилена по нанадолнище, трудно се удържа. При резултат 7:1 вече наистина спряхме и резултатът придоби по-почетно изражение. Срещу „канарите“ имам общо 13 гола. В този мач отбелязах само един – за 2:0, а след последната съдийска свирка получих купата за най-добре представил се играч.

Случи се така, че най-бързия гол в спортната си кариера отбелязах в 47-мата секунда, съвсем в началото на мача, и това се случи срещу италианския гранд „Ювентус“ („Ювентус“ – „Локомотив“ 3:1, 17.09.1969 г., Купа на панаирните градове, 1/16 финал). Това са двубои, в които ни се струва, че играем като равни с равни, а след края резултатът показва колко много още има да учим и растем като футболисти.

Група сребърни момчета от олимпийското ято, Мексико 1968 г.  Прави от дясно наляво: Георги Василев, Янчо Димитров, Петър Жеков, Михаил Гьонин, на първия ред от дясно наляво са Начко Михайлов, Георги Цветков и Цветан Веселинов.

Сребърният медал от Олимпийските игри през 1968 г. ми отвори рана. А нещата тръгнаха направо идеално. В контролна среща с отбора на Гана – също участник във финала на олимпийския турнир, вкарах 4 гола. Без проблеми излязохме от квалификационната група, но в мача с Гватемала получих тежък удар в коляното. За мен Олимпиадата приключи.

В елиминациите момчетата преодоляха препятствията, обаче във финалния мач срещу Унгария влязохме с непростима вина. Полуфиналният мач Мексико – България приключи 2:3 и мексиканският съдия Диего де Лео не можа да преглътне отстраняването на страната домакин. Финалът бе опорочен с най-кошмарните минути в историята на българския футбол. За нищо и никакъв фал – буквално, бе изгонен Цветан Веселинов, малко след това при сходни обстоятелства – и Кирил Ивков. Темпераментният Начко Михайлов в отговор хвърли топката към съдията и за зла участ тя го удари по главата. Хайде и Начко – трети поред, пое към тъч линията. Да припомня, че през 1968 г. жълти и червени картони още не бяха въведени в практиката, отстраняването от игра ставаше с диригентски жест. Изглежда, това задоволи чувството за мъст на Дон Диего и до изгонването на четвърти футболист не се стигна. Това би означавало прекратяване на мача, дисквалификация и сбогом на сребърните медали. Не зная дали унгарците се зарадваха на поевтинялото злато, но това бе финал без футбол. Беше ми крайно тягостно и никога вече след мач не съм бил толкова огорчен.

За „Локомотив“ (Пловдив) съм играл само в „А“ група. Трудно попадах в националните гарнитури, обикновено ме включваха в квалификации. Не е лесно да се върви нагоре, ако не си шоп, т.е. не носиш синята или червената фланелка на софийските грандове. Така че Олимпиадата в Мексико ми остана единственият голям форум.

И във футбола, както във всичко друго, няма пълно щастие.

Михаил Георгиев 

2.

Вече бях спартаклия, поел дълбоко в гърдите духа на отбора. Чувствах се надежден и необходим. Дойде ми повиквателната за военната служба, на 21.09.1965 г. трябваше да замина за школата за запасни офицери в Плевен. Обаче в „Спартак“ се разтичаха, ангажираха шефа на МВР и той уреди да остана в Пловдив. Радвах се, че няма да се скъса връзката с отбора и ще продължи развитието ми като футболист.

Есента на 1966 г. дойдоха двата мача с „Бенфика“ (Купа на панаирните градове, предварителен кръг). Без мен в състава първият мач в Пловдив завърши 1:1. За втория щях да остана в казармата, но Петър Колев се контузи и се наложи да го заместя. В самолета до мен седна треньорът на отбора Петър Аргиров и кротко, почти тихо, ми обясни какво очаква от мен. Да неутрализирам Еузебио – персонално. Да играя така, че пасовете да стигат до него колкото може по-рядко. Внимавай: обърне ли се срещу теб с топка в краката, нямаш шанс да го спреш с футболни средства.

- Можеш ли? – попита, като вдигна тона.

- Да! – отговорих с войнишка категоричност.

Стадион „Луш“, 45 000 зрители, 23.11.1966 г. Направо го изолирах от играта. Усещах го как нервността му расте. След края на първото полувреме вървях към съблекалнята, а той ме издебна отзад и ме ритна здраво. Глезенът ми започна да отича, почивката изкарах с леден ботуш. Изкарах и мача, все още на прилично ниво, но вече не беше същото. Загубихме злощастно след автогол, дузпа… Треньорът продължи да ми възлага подобни персонални задачи. Така съм играл срещу мотора на „Левски“ Христо Илиев (Патрата) в София.

Мишо Георгиев с фланелката на „Спартак“, 1966 г.

Знаете ли какво е нещо сигурно и здраво да се продъни под краката ти и да се озовеш в дупка? Футболното обединение в Пловдив, всъщност обезумление, направо ликвидира „Спартак“. Административно „Марица“ зае мястото на „Спартак“, само Момин и Дишков отидоха в „Ботев“, всички останали – в „Марица“.

Но на първата тренировка аз, старата служба, се оказах новобранец. Треньорът Георги Генов (Джогата) назначи двустранна игра, оказах се излишният 23-ти на терена. Ами, виж там с какво ще се занимаваш с топка наоколо. Отказах и се върнах в поделението, повече объркан, отколкото обиден. За мен се застъпиха Момин и Дишков, помощник-треньорът на „Ботев“ бат’ Косьо – също, и старши треньорът Георги Чакъров ме прие при „канарите“.

Имам прекрасен спомен от късия си престой при жълто-черните. В края на 1967 г., в паузата между двата полусезона на шампионата, отборът замина на турне във ФРГ. Бяхме 10 дни във витрината на Запада с 4 мача за осем дни. Съставът бе подсилен с Георги Василев от „Локомотив“, който със сърцатата си и резултатна игра даде най-много от всички за успешното представяне. В първия мач с втородивизионния „Бохум“ бихме с 2:0, вторият с „Вупертал“ завърши 3:3 с три гола на Гочето. Наравно – 0:0, завършихме и с „Борусия“ (Мьонхенгладбах) с Гюнтер Нетцер и Берти Фогтс в състава. Накрая загубихме с 3:2 от „Байер“ (Леверкузен). Направих добър мач срещу десния бек Берти Фогтс. Немците ме харесаха, искаха да ме вземат в „Байер“, но през 1967 г. това бе невъзможно.

И за капак и в двете посоки пътувахме с влак. Повече от денонощие. Обаче „Ориент експрес“, това си беше направо луксозно приключение.

Но се чувствах кръпка, още ме душаха спомените за „Спартак“. Момин се наложи в „Ботев“, Дишков не успя. Тримата решихме да идем при „своите“ в „Марица“. Да, но за това трябваше да получим разрешение не само от шефовете на „Ботев“, но и от окръжния партиен комитет. Получи се.

Със спартаклии в състава „Марица“ изпадна в „Б“ група, спартаклии я върнаха обратно в първа дивизия. Пазя добри спомени за времето в Кършияка. Като за махленски отбор нещата бяха на ниво – и професионално, и социално. Но се случи нещо, което ме разби душевно.

Поканиха за треньор Георги Найденов – знаменита фигура от ЦСКА и националния отбор. За около година, докато беше при нас, отборът се вдигна. Всичко беше окей до турнето в Сирия. Много тежко, нямахме климатична адаптация за жегата. Вечерта преди последния трети мач на треньора му прилоша. Инфаркт и… Отказахме да играем, но дойде българският посланик в Сирия. Момчета, така и така, мачът ще се предава по телевизията на Ливан, моля ви играйте в памет на треньора. Излязохме срещу сборен отбор на армията, направихме реми за 2:2 и турнето приключи без загуба.

В София целият отбор изпрати Георги Найденов. Без мен. Бях рухнал, не можех да дишам, задушавах се като при астматичен пристъп, струваше ми се, че всеки момент ще припадна.

На предсезонната подготовка във Велинград се засякохме с “Черноморец“ (Бургас). Апартамент и заплата не можеха да ме съблазнят, надявах се да запиша и завърша Висшия химикотехнологичен институт. Пребиваването ми в Бургас през есента на 1971 г. се оказа авантюра. Исках да уча международен туризъм, а записах химия. Изиграх 7 - 8 мача, стана една промяна в някаква наредба, след което се оказах нередовен състезател. Напуснах и института, и Бургас с наказание една година извън футбола.

Това беше времето да стана космонавт – нямаше да имам проблеми с безтегловността. Без футбол боледувах за футбол. Случайно срещнах Георги Чакъров, който водеше „Ботев“. Поговорихме, предложи ми да се присъединя към отбора. Обещах на другия ден да участвам в тренировката. Но срещнах и Фатов, който предложи да ме заведе на среща с Иван Манолов (Големия Орел), треньор на „Локомотив“. Срещата се състоя незабавно в „Рибката“ и след разговор, продължил два радебергера, облякох черно-бялата фланелка за времето от 1972 до 1977 г.

Хубав отбор. Тук се почувствах у дома си и казах „Сбогом“ на носталгията по „Спартак“. Дебютният ми мач с дебютен гол бе срещу градския съперник на градския стадион пред над 30 000 зрители („Тракия“ – „Локомотив“ 3:4, 19.08.1972 г.). Вкарах за 2:4. Прекрасен спомен. Беше силна година за „Локомотив“, в края на есента водехме на ЦСКА с две точки, гонехме титлата. Но в следващия мач „канарите“ взеха реванш („Локомотив“ – „Тракия“ 0:1, 25.02.1973 г.). И досега си мисля, че точно заради тази загуба завършихме шампионата със сребърни, вместо със златни медали. За съжаление поради контузия пропуснах знаменития мач и победата със 7:3 („Локомотив“ – „Тракия“ 7:3, 08.09.1974 г.).

Христо Бонев (Зума) и Георги Василев (Гочето) имат общо 300 гола, страхотен тандем. Аз също си партнирах добре с Гочето.

Приказката „Локомотив“ завърши прозаично. В сблъсък с „Левски“ на 17.04.1976 г. получих тежка контузия – фрактура на тибия. Цели четири месеца гипс, възстановяване, преди отново да мога да играя. Върнах си формата, но вече със статут на резерва. Треньорът Атанас Драмов загуби доверие в мен и след края на шампионата 1976/77 бях освободен. Не знаех, че с Драмов не се разделяме, напротив, чакат ни добри и лоши дни като колеги край тъч линията, но в момента все още исках да остана на зеления правоъгълник.

Обадиха ми се от Стамболийски, градът имаше добър отбор в „Б“ група. Изкарах цяла година там, чувствах се добре, но се разделихме зле, не поради спортен, а заради битов инцидент. Тренирахме с екипировка и обувки, по-скоро годни за бракуване. Топла вода в съблекалнята – забравете. Преди една контрола с „Чепинец“ се наговорихме да бойкотираме, но мнозина се уплашиха и на трибуната по време на мача бяхме само 5 души. Освободиха ни на мига. Развалиха готов отбор, който изпадна във „В“ група. Така че имам в биографията си и една футболна стачка. Не се гордея, но и не се срамувам от това.

Започнах работа в Хисаря като заместник-председател на „Крепост“, отбор в „А“ окръжна група. Изкарах две чудесни години като играч на непрофесионално ниво, но на 35 години наистина беше време да кажа „Стоп“.

Но не и „Сбогом“ на футбола.

Иван Глухчев

3.

Дебютът ми с жълто-черната фланелка се забави. Дни преди началото на първенството последната контрола срещу заводски отбор завърших с контузено коляно. Болка, отчаяние, възстановяване, цели два месеца. На мача в Бургас срещу съименника „Ботев“ съотборник се контузи и треньорът реагира мигновено:

- Влизай!

Стъпих на терена смутен. Дойде ми в повече тази внезапност, при това застанах на необичайна позиция. Дойдох в Пловдив като централен нападател и голмайстор на отбор от „Б“ група, гласяха ме за партньор на Добри Ненов и Георги Попов (Тумби) и изведнъж – опорен халф. Сам се изненадах, че се справих много добре, но този мач определи бъдещето ми. Останах между защитата и нападателите и постепенно в мой патент се превърна т.нар. изпреварващо отнемане. Да четеш играта, да предугаждаш пас към ключов играч на съперника и да го пресечеш преди топката да стигне до него. Ако това са майстори като Димитър Якимов или Христо Бонев, по-добре е топката да достига до тях по-рядко.

Преди незабравимия мач с ЦСКА (ЦСКА – „Ботев“ /Пд/ 1:3, 09.04.1967 г.) треньорът Васил Спасов ми постави персонална задача: Якимов, Якимов, Якимов! Това беше луд мач в необичайно време. Начало 10,00 часа. „Червените“ имаха срещи на европейска сцена с „Интер“, вероятно заради пътуване играхме преди обед, но това не се отрази на посещаемостта – 30 000 зрители. Не повлия и на нашия тонус. Първото полувреме завърши 0:2 с голове на Георги Попов (Тумби) и Динко Дерменджиев (Чико), 15 - 16 минути преди края Чико направи резултата 0:3 и съвсем в края Димитър Пенев отбеляза почетния гол. Не е моя оценката, че Якимов просто не успя да помогне на отбора си. Значи съм се справил с изолацията му. Сред привържениците ни тръгна мотив с мелодията на популярна песничка: „Малка шега зимата направи с нас сега…“ През есенния дял на шампионата ударихме в София и „Левски“ с 1:2, но тогава „сините“ се разминаха без песничка. Победа срещу софийските грандове на техен терен – това си беше подвиг по онова време. Това е пътят към шампионския връх.

Освен златните медали получихме още една награда в края на шампионската 1967 г. – турне с 4 мача във ФРГ. Победа, два равни и една загуба с 3:2 от „Байер“ (Леверкузен). В отбора имахме гост-гастрольор – Георги Василев (Гочето) от градския съперник „Локомотив“. Той пък пасна като дялан камък. С „Вупертал“ завършихме реми 3:3 с три гола на Гочето. Сърцат футболист, за него няма значение дали играе контролна среща с аматьорски отбор или срещу „Борусия“ (Мьонхенгладбах) - с еднаква стръв гони победата. Треньор на отбора вече бе Георги Чакъров, той остана възхитен: „Ей, тоя да го имаме в нашия отбор, веднага пак ще станем шампиони.“

Следващата 1968 г. ми донесе голямо огорчение. Бях включен в разширения състав на олимпийския отбор, играех контроли. Тогава Стефан Божков водеше „А“ отбора, който участваше в квалификации за световното първенство през 1970 г., Георги Берков стягаше състава за олимпийския турнир в Мексико. Но преди последния лагер сбор в Кюстендил – пак коляното. С кола от дружеството ме закараха, за да кажа на треньора, че не мога да се отзова на повиквателната. Няма накъде, каза ми да ида във федерацията, за да ме освободят от ангажимент. Щом не мога да играя в първенството, няма и олимпиада. Така се разминах със сребърния медал.

Дерби мачовете с „Локомотив“ са нещо отделно, специално и много различно от всичко друго. Това е емоционален подем като вихрушка. На мен обикновено ми възлагаха персонална опека на Христо Бонев (Зума). Докато играех, в мачовете между двата отбора нямаше сензационни резултати. Ремита и победи за едните или другите с един гол разлика. Единствената ми тежка загуба срещу „Локомотив“ е с 1:4 („Тракия“ – „Локомотив“ 1:4, 08.05.1971 г.). При разгромната загуба („Локомотив“ – „Тракия“ 7:3, 08.09.1974 г.) вече не бях на терена, затова пък като старши треньор имам сладък реванш („Тракия“ – „Локомотив“ 5:0, 27.08.1988 г.).

Както мнозина колеги, оказах се напълно неподготвен за раздялата с бутонките. В края на шампионата 1973/74 г. политиката на дружеството бе: „Подмладяване“. На 31 години не се чувствах нито стар, нито изчерпан, но…

Озовах се в съвършено различна ситуация: вместо с футболна топка в краката, с армейски пагони на рамената…

Четири стъпки към футбола, разказани от четирима пловдивски ветерани I ЧАСТ

Четири стъпки към футбола, разказани от четирима пловдивски ветерани II ЧАСТ