Тази болка е здравословна и пожизнена, няма нужда от лек. С нея следвоенното поколение тръгна с парцалена топка по махленските поляни. Клубният ни футбол натрупа майсторство и самочувствие, по нашите стадиони търпяха поражение колоси като „Байерн“, „Барселона“, „Ливърпул“, а националният ни отбор бе абониран за участие на световните финали по времето, когато там стъпваха само 16 отбора.

Сега това е невъзможно, но е жива надеждата, че нещата не са необратими.

Подготвяната за печат книга „Футболът, тази болка отляво“ предлага четири гледни точки като се започне от спомените за началото, емоциите и страстите, битките, болките, себепреодоляването, жаждата за победа по правила, които не всички спазват… Разказват Иван Глухчев, едно от големите имена на „Ботев“, Георги Василев, най-сърцатият футболист, обличал фланелката на „Локомотив“, Михаил Георгиев, единственият поливалентен състезател, играл на ниво „А“ група за четирите пловдивски отбора, журналистът Нейко Дамянов, в чиято биография има страничка с аматьорски футбол.

Слагаме началото на предпремиерна поредица, която тъкмо в този сайт може да звучи с хилядоGLASието на пълен стадион, въпреки поредната ковид вълна. Текстовете ще се публикуват в петък, събота и неделя, все футболно време. Започваме с „Четири стъпки към футбола“. За първите две от тях първи думата имат Иван Глухчев и Георги Василев.

ЧЕТИРИ СТЪПКИ КЪМ ФУТБОЛА

Иван Глухчев

1.

Детството ми свърши край брега на язовир „Искър“, най-големия по обем и втори по площ в страната.

Роден съм на 17.12.1942 г., а през 1954 г. родното ми село Горни Пасарел, бивша Самоковска околия, остана на дъното на голямото хидросъоръжение и аз се оказах преселник. Семейството ми се озова на гара Искър и твърде рано разбрах какво значи да започнеш от нулата. Първо станах тухлар, месех кал, мятах калъпи… и така до - покрив на нова къща.

В големия град отнесох първата си любов, по детски чиста. В двора на училището всекидневна извънкласна форма бе футболът – даже учителят по физическо възпитание често играеше с нас. Да, не беше стандартно игрище, но прогимназията по онова време събираше над 300 деца, доста  момчета, заедно с азбуката, започваха да усвояват и футболните сръчности. Пазя прекрасни спомени.

Съвсем естествено се включих в отбора на Четвърта софийска гимназия „Никола Вапцаров“ и получих знак, който осъзнах по-късно. Бяхме съотборници с Георги Аспарухов – Гунди, момчето от Редута. Открояваше се, беше сред юношите на Герена. Не знаехме, че ще се превърнем в съперници и ще водим здрави битки. За мен е чест, че си останахме приятели завинаги.

И ето ме новобранец – граничар във Видин. Още на седмия-осмия ден пристигат хора от местния „Бенковски“ да търсят попълнения за отбора.

- Футболистите три крачки пред строя!

От около 60 души излязоха петнадесетина. Чистосърдечно признах, че съм играл само на село и в училищния отбор.

- Върни се в строя!

Тази команда ми коства една година загубено време. Отпаднах без игра, дори не ме допуснаха до мачлетата между ротите.

Втората част от службата изкарах на заставата край село Косово, Бреговска община, най-северната в България. Тогава всяко село имаше училище, кръчма и футболен отбор. Кметът – не просто мераклия, а запалянко. Бях най-добрият в отбора. Все пак организиран футбол с картотека.

След уволнението продължих с отбора на Текстилния комбинат, гара Искър. Младо момче сред ветерани. Завъртя ме работническо първенство с приличен календар. Направил съм добро впечатление на Георги Пачеджиев – треньор на „Левски“, и получих покана да тренирам на Герена. Бях зашеметен  от радост. Отидох на стадиона, погледах отстрани и… не посмях да му се обадя. Откъде толкова самочувствие, за този отбор само бях чувал по радиото…

Ив. Глухчев  е третият от дясно наляво в отбора на текстилния комбинат, гара Искър, 1962 г.

Приятел, свързан с „Чепинец“, ми се обади, че във Велинград правят селекция. Отбор в „Б“ група. Е, толкова кураж вече имах. Партийният секретар ми разреши да напусна завода. Ей така, на своя глава реших и тръгнах. За първи път се озовах сам, далеч от семейството.

Във Велинград се сблъсках с конкуренцията на 35 – 40 момчета от половин България. Но се наложих, спечелих доверие и две години в периода 1963/65 бях голмайстор на отбора. Предсезонна подготовка в града водеше „Ботев“ (Пловдив), играехме контроли. Хванал към окото на треньора Георги Генов – Джогата. Получих предложение да се присъединя. Зарадвах се, разбира се, но мен тогава ме тресяха сърдечни трепети и предпочетох да остана близо до местното момиче, вместо да поема към Пловдив. Пратиха вратаря Георги Найденов да ми каже, че мястото ми е в „Ботев“. Отново не пожелах да напусна планинското градче.

Но се заредиха тежки футболни дни. Бяхме наказани да играем пет мача на чужд терен, домакинствахме в Пазарджик. Загуби, тягостно време, изпадане от „Б“ група.

Един ден чувам звънеца на квартирата ми, а пред вратата една бинтована глава, само две очи светят. Джогата, треньорът на „Ботев“:

- Ей, момченце, заради теб виж какво се случи с мен. Замалко да се претрепя с колата. Вземай си багажа и тръгвай за Пловдив!

Изпълнението на тази заповед преобрази живота ми. Шампионският отбор е най-хубавото нещо по спортния ми път, а дни след титлата в края на сезон 1966/67 се ожених. За велинградската любов.                                                                                                                                                         

Георги Василев

2.

Това, че проходих във футбола на поляна с обикновена гумена топка и надуваем плондер, не е нещо необикновено.

Необичайни са стъпките ми. Не съм играл в училищен отбор или юношеска формация към футболен клуб. Като гимназист влязох направо в мъжкия отбор на „Пирин“ (Гоце Делчев), който беше във „В“ група, и веднага започвах да редя гол след гол. После скочих в „А“ група с „Локомотив“ (Пловдив). Отстрани изглежда, че всичко в спортния ми път е ставало твърде лесно, едва ли не от само себе си, като на шега, което е доста далеч от истината. Истина е известността ми като зевзек, но най-голямата „шега“ в живота ми не е моя.

През 1969 г. футболните началници ме подмладиха с една година, за да мога да играя на Балканиадата за младежи в Солун. Станахме шампиони. Вече в трета възраст правих опит да върна истинската си рождена година в личните си документи. Не стана. По-скоро човек би могъл да се роди отново, отколкото администрацията да допусне такава корекция.

Да караме поред. Роден съм на 09.06.1944 г. в гръцкото село Радово, Демирхисарско, където родителите ми са били учители, но детството ми е неврокопско. И от махленския футбол на поляната  – директно в мъжкия отбор на „Пирин“. Две гимназиални и две войнишки години. Уредиха ме да служа в Гоце Делчев, ходех на тренировки с униформа. Беше футболно време с армейски първенства и турнири, имаше мачове и на сборни отбори на южните „В“ групи, имаше много възможности да покажеш какво можеш и да бъдеш забелязан. На централен стадион в столицата.

Георги Василев с най-малката си почитателка

Оказа се, че старши треньорът на „Локомотив“ (Пловдив) Димитър Григоров и неговият помощник Панайот Танев са следили развитието ми. Не беше нужно да бъда надълго убеждаван да облека черно-бялата фланелка. И ето ме в Пловдив, непознаващ никого, непознат за всички. Разбира се, тогава не можех да зная, че ще играя за „Локомотив“ от 1964 до 1980 г. и ще остана в Пловдив завинаги.

Водеща снимка от Стоян Константинов

От ляво надясно Иван Глухчев, Георги Василев, Михаил Георгиев и Нейко Дамянов