Тази болка е здравословна и пожизнена, няма нужда от лек. С нея следвоенното поколение тръгна с парцалена топка по махленските поляни. Клубният ни футбол натрупа майсторство и самочувствие, по нашите стадиони търпяха поражение колоси като „Байерн“, „Барселона“, „Ливърпул“, а националният ни отбор бе абониран за участие на световните финали по времето, когато там стъпваха само 16 отбора.

Сега това е невъзможно, но е жива надеждата, че нещата не са необратими. 

Подготвяната за печат книга „Футболът, тази болка отляво“ предлага четири гледни точки като се започне от спомените за началото, емоциите и страстите, битките, болките, себепреодоляването, жаждата за победа по правила, които не всички спазват… Разказват Иван Глухчев, едно от големите имена на „Ботев“, Георги Василев, най-сърцатият футболист, обличал фланелката на „Локомотив“, Михаил Георгиев, единственият поливалентен състезател, играл на ниво „А“ група за четирите пловдивски отбора, журналистът Нейко Дамянов, в чиято биография има страничка с аматьорски футбол.

Стартира предпремиерна поредица, която тъкмо в този сайт може да звучи с хилядоGLASието на пълен стадион, въпреки поредната ковид вълна. Текстовете се публикуват в петък, събота и неделя, все футболно време. Започваме с „Четири стъпки към футбола“. След като за първите две от тях разказаха Иван Глухчев и Георги Василев, сега думата имат Михаил Георгиев и Нейко Дамянов.

ЧЕТИРИ СТЪПКИ КЪМ ФУТБОЛА

Михаил Георгиев

3.

Не ми е хрумвало, нито ми е било цел, просто рулетката се завъртя така и спря на четири. Оказах се единственият футболист, играл с четирите пловдивски отбора в „А“ група. Нещо като голям шлем.

След парцалената топка в махалата част от естеството на нещата бе да направя прощъпалник като организиран играч в „Ботев“. Мой съученик от училище „Елин Пелин“ бе в детския отбор на „канарчетата“. В постоянните мачлета на махленско ниво се виждах по-добър от него, посъбрах кураж и реших да се представя на треньора Косьо Енчев. Отидох на стадиона, погледах тренировката отстрани, повъртях се, куражът ми се изпари. Досрамя ме и се върнах. Наистина съм бил дете – роден съм на 28.10.1946 г.

Тръгна поредното републиканско първенство за пионери, училищният отбор игра с момчетата от Стамболийски. През първото полувреме поведохме с два мои гола, през второто нещата се обърнаха и загубихме с 3:2. Обаче на мача като съгледвач е бил треньор от юношеска формация на „Ботев“, той препоръчал на Косьо Енчев непременно да ме види. Играхме контролен мач, през първото полувреме бях в училищния отбор, а през второто – в детския отбор на „Ботев“. Срещата бе в сряда, в петък бях картотекиран, а в неделя в мач за първенството дебютирах срещу „Шипка“ (Асеновград).

Детският отбор на „Ботев“ с треньор Косьо Енчев, 1962 г. Мишо Георгиев е крайният вдясно на първия ред.  

Победихме с 5:0, един от головете бе мой. Същата година – 1960-а, бях сред 11-те деца в символичния отбор на Пловдив.

И ето я първата ротация. Като гимназист попаднах в учебно заведение, което е в района на „Спартак“. По тази причина се озовах при Костадин Мутафов. Наложих се бързо. Мач в Пловдив с „Шипка“ завърши 15:0, вкарах 10 гола. Треньорът ме включваше по-често при младшата възраст, по-рядко при старшата. Дебютирах в мъжкия отбор на „Спартак“ през есента на 1964 г. в Пловдив срещу „Септември“ в мач за Купата на Съветската армия. При победата с 5:0 не се разписах, но играх цял мач. Първият ми мач в „А“ група срещу „Ботев“ (Враца) през пролетта на 1965 г. завърши 1:1. Същата година на републиканско юношеско първенство в София след провеждане на тестове получих грамота за най-бърз и техничен млад футболист в България. Имах 11,0 секунди на 100 метра гладко бягане, треньорът на лекоатлетите Стефан Вулпев много настояваше да ме включи в групата си. Вече бях обсебен от футбола и само след една тренировка при него реших, че мястото ми не е на пистата.

Грамотата на Мишо Георгиев за най-бърз и техничен млад футболист в България

Дойде обединението през 1967 г. На Васил Спасов, треньор на шампионския „Ботев“, му хрумна да формира боеспособен отбор от Пловдив, който да играе успешно на европейска сцена. Успя да убеди партийното ръководство на града. Той си отиде, но идеята му остана и вместо евроотбор развали и „Спартак“, и „Ботев“, сътресения станаха и в „Локомотив“.                                                     

Нейко Дамянов

4.

Рано следобед на 06.10.1965 г. Бургас вървеше в една посока.

От часовника в централната част към стадиона вървеше хилядокрака улица. Драмата започна далеч преди първия съдийски сигнал. По цялото протежение чак до подстъпите на спортното съоръжение с отчаяна обнадежденост звучеше: „Повече билети“, „Повече билети“, „Повече билетчета“… Около 35 000 щастливци, немалка част от тях правостоящи, препълниха трибуните, Бог знае колко останаха навън.

Нашият „Ботев“ тъкмо бе прекрачил в „А“ футболна група и това се случваше за първи път. След прилично начало на шампионата, сега за първи път посрещаше гранда „Левски“ (София).

В дните преди мача ние, група възпитаници на юношеските формации, стигнали до призово място на републиканско първенство, с часове висяхме на стадион „Девети септември“. Скоротечно се извършваше разширението му, но на нас все не ни се вярваше, че строителството ще приключи овреме. Помогнахме с нетърпението си. За първи път в Бургас билетите за футболна среща сочеха сектор, ред и номер на мястото.

Гостите стъпиха на терена с шампионското самочувствие на Бисер Михайлов, Вуцов, Теко Абаджиев, Сашо Костов, Патрата, вездесъщия Гунди. Стискахме палци на застаналите срещу тях всеобщи любимци Бончо, Киро Майтапа, Момчев, личния ми фаворит Рали Халачев, безспорния авторитет бате Пано…

Интригата падна за броени минути. Едва ли не от съблекалнята Гунди откри резултата със страховито воле, побърза и да го удвои. Вратарят на „Ботев“ Гошо Червения (в тимовия лист Генчев), срещу когото имам поне дузина голове в махленски мачове, сякаш бе парализиран. След 17 - 18 минути игра „Левски“ водеше с 3:0. Не помогна и последвалата бърза смяна, след която на вратата на „Ботев“ застана Бармука. В началото на второто полувреме головата сметка на столичани набъбна до 5:0. Тогава те вдигнаха крак от педала на газта и окопитилите се бургазлии върнаха два гола. Загуба с 5:2, която не помрачи празника.

И сега с ръка върху Библията мога да се закълна, че третият гол на Гунди, с който резултатът стана 4:0, беше от абсолютна засада. Разбира се, че трибуните изригнаха възмутено, затова пък позакъснелите голове на нашите момчета бяха посрещнати с бурна радост. Оставаш без дъх и нито за миг не губиш чувството, че не само присъстваш, а участваш в нещо истинско, което до грам премерва съотношението на силите и въздава справедливост. Ако навсякъде по света футбол се играеше с такава коректност, нямаше да се стигне до въвеждането на картони в жълто и червено.

През нощта перонът на бургаската гара жужеше като пчелен орляк. Подобно на стадиона, влаковете не можеха да поберат запалянковците, пристигнали от Айтос, Карнобат, Ямбол, Сливен… Преференциално уволнен от армията като новоприет студент, заради мача своеволно бях отложил с шест дни академичния си прощъпалник. Въпреки билета със запазено място не можех да стигна до него. Не само коридорите – и тоалетните на вагоните бяха претъпкани. При липса на друга възможност приятелите ми ме грабнаха и хей-руп, влязох в купето с гмуркане.

Не знаех, че напускам Бургас завинаги, че съм изиграл последния си мач, че ще нижа футболни редове в редакционна стаичка и ще стана пловдивчанин заради черно-белия „Локомотив“.                                                                                                                   

Водеща снимка от Стоян Константинов

От ляво надясно Иван Глухчев, Георги Василев, Михаил Георгиев и Нейко Дамянов

Четири стъпки към футбола, разказани от четирима пловдивски ветерани I ЧАСТ