Дъждът заваля по залез.
Изваля се за час – гръмко и проливно. Цяла нощ от боровите клони капеше върху палатката ми. Влагата беше навсякъде. Едва дочаках до изгрева, за да се измуша навън. Беше мокро и призрачно.
Слънцето се опитваше да пробие мъглата. Въпреки обилните дъждове това лято, нивото на язовира е ниско и е лесно да се обхожда брега, без да се нарушава нечия територия. Пълно е с къмпингуващи по това време и ми прави впечатление, че кемперите и караваните преобладават. Хората обичат красотата на гората по тия места, но носят със себе си все повече градски лукс – от сателитни антени на Булсатком, през соларни панели до мощни блутут колони и микрофони.
Може би няма риба в язовира, та въдиците са рядкост, но фотографи по тези часове на деня винаги има.
Стигам до вълшебния полуостров – най-сниманото място на язовира, обикалям го, а изгревът трае достатъчно дълго. Лодки, птици и счупени кейове често привличат обектива ми.
На слънчевия склон край пътя вилите са станали още повече и кокетно се оглеждаха във водата.
Отправям се нататък. Взимам си кафе от автомата, а слънцето окончателно се преборва с мъглата.
