След като преди няколко години ЦСКА фалира и за пръв път в историята си отборът беше изваден от елитната Първа лига, днес подобен сценарий заплашва и другия български гранд „Левски”. С 30 милиона лева дългове, без ясен собственик и с отбор, който може би е най-слабият в историята на „синия“ клуб, бъдещето на „Левски” е поставено на карта. Това, което се случва със „сините“, обаче не е изненада, а е резултат от абсолютно нелогичната футболна политика не само в този отбор, но и във всички останали.

Най-яркият и пресен пример за тази политика е привличането на италианския треньор Делио Роси за наставник на „сините“. Срещу огромни пари Роси дойде в София, разтури отбора и завърши престоя си в България с отпадане на „Левски” от евротурнирите от лихтенщайнски полуаматьорски клуб. Тук не коментирам конкретния провал, а модела, по който той се случи. Колко чужди и скъпоплатени треньори трябва да дойдат в България, за да разберем, че нито един от тях не е постигнал значим успех с български отбор? Всички успехи на български отбори са постигнати, когато начело е стоял български треньор с далеч по-скромна заплата от тази на чужденците.

Подобна е ситуацията и при футболистите. През последните 20 години българските футболни отбори предпочетоха да харчат парите си за треторазредни бразилци и африканци и занемариха детско-юношеските си школи до степен, че вече само най-запалените футболни фенове знаят имената на футболистите, които играят в националния отбор. Въпреки големите пари, които се дават за чужди треньори и футболисти, резултатите са отчайващи както в спортно, така и във финансово отношение. Доволни от тази ситуация са само футболните мениджъри, които получават добри комисиони за всеки неориентиран бразилец, когото докарат на българска земя.  

Затова днешният проблем на „Левски” не е само на „синия“ отбор, а е проблем на целия български футбол. За да се стигне до подобен безпрецедентно печален спортен и финансов резултат, означава, че или тези, които са управлявали отбора, са трагични бизнесмени, или че са направили някаква сериозна далавера. Трети вариант няма. Лошото е, че тази ситуация не е само левскарска, а е порочен модел, който загробва българския футбол от години.

За да ни стане още по-ясно колко сме зле, можем да се сравним със световните вицешампиони Хърватия. Страната е почти два пъти по-малка от България, в националния ѝ отбор играят само хървати, като голяма част от тези футболисти са основни играчи в много европейски грандове. В това сравнение оправданието с лошия преход не е валидно. За разлика от България, Хърватия не само че преживя преход от комунизъм към демокрация, но и участва във война, което не попречи на отборите ѝ да запазят традициите на детско-юношеските школи и да се възпрат от купуване на куци коне от Бразилия и Африка.

И тук идва въпросът каква е разликата между България и Хърватия, че страната ни е толкова назад във футболно отношение? Разликата е в бизнес модела. В Хърватия собствениците на отбори печелят от това, че продават произведени от тях млади футболисти в Европа, докато българският футбол се върти около далаверите на няколко футболни мениджъри и глупостта на футболните собственици да им се доверяват. В България няма бизнес модел на футбола, а хаотични действия, които винаги завършват с несполука. Изключението е „Лудогорец”, но трябва да се има предвид, че там се работи с дългосрочна стратегия и сериозни инвестиции в детско-юношеската школа и можем да се надяваме, че скоро отборът ще започне да се българизира и да печели главно от трансфери на български футболисти в големи европейски клубове.

Вероятно тук възниква и въпросът къде е държавата в тази ситуация? Държавата не е най-важният фактор във футбола, който е изцяло частна инициатива. Няма как държавата да принуди собствениците на отбори да не правят глупости и да пилеят финансовия и спортния потенциал на отборите си. В този смисъл нито хърватската, нито сръбската, нито холандската държава са направили сериозна интервенция, за да принудят отборите да произвеждат свои качествени футболисти и да печелят от това.

Лиричните и сълзливи пресконференции на опечалени собственици на футболни клубове, които се оплакват от това, че само дават пари на отборите си, без да имат надежда, че някога ще си ги върнат, са само доказателство за глупостта на тези хора. Няма сериозен бизнесмен, който да не си прави сметката и да не иска да печели от всяка своя инициатива.

Докато българският футбол е плод на глупост и на благотворителност, той ще си стои все така в състояние на будна кома, а мачовете ще се играят пред стотина души. Този футболен модел не е нужен на никого и не е ясно как продължава да функционира толкова дълго време. Разбира се, към този модел трябва да се причислят черното тото и уговорените мачове, и прането на пари, в които са подозирани част от собствениците. В този смисъл, ако държавата трябва да играе някаква роля в българския футбол, то тази роля е свързана с опазване на обществения ред и предотвратяване и разкриване на криминални престъпления. Органите на реда би трябвало да се интересуват живо от бизнеса на собственици, които в продължение на години инкасират само официални загуби от футболните си занимания.

Това, което се случва през последните години, е, че целият български футбол затъва с бързи темпове. Въпросът не е само във финансовите трагедии на „Левски” и ЦСКА. Но щом тези два отбора не са в състояние да изградят устойчив модел за развитие, то какво остава за останалите отбори. Единственото решение на този проблем е дългосрочен ангажимент на отборите за производство на български футболисти. Защото дори и днес е по-добре „Левски” и ЦСКА да играят с юношите си, отколкото да гледаме анемичните им бразилци, африканци и сърби. Ако играят българските им юноши, поне ще знаем, че те се обиграват и някои от тях в бъдеще може и да заиграят в големи или средни европейски отбори. Днес тази надежда не съществува, защото голяма част от тези момчета не могат да намерят място в мъжките отбори и приключват с футбола на 18 години. А това е загуба не само за тях, но и за всички нас, които искаме да гледаме качествени български футболисти и да преживеем отново еуфорията на 1994 г.