Проучването, което установи, че всяко четвърто дете у нас е с поне един родител на работа зад граница, е не само шокиращо, но и страшно. Масовата имиграция през изминалите десетилетия създаде ситуация, към която всички ние малко или много се приобщихме, но тя е абсурдна.
По време на прехода България се превърна във фабрика за имигранти. Приятелят, комшийката, братовчедката, съученичката, вместо да се разхождат по улиците на нашия град, бързат по пътя си някъде в Гърция, Италия, Испания, Англия и Германия, Холандия. Рядко вече чуваме за тях, още по-рядко ги виждаме.
Масовата имиграция 1990 - 2000 г. създаде българското Skype –семейство. Създаде нация, напускана от своите най-млади и дееспособни хора – нещо като организъм с отворена вена, от която се излива кръв.
Пpeз пъpвoтo дeceтилeтиe oт влизaнeтo нa Бългapия в Eвpoпeйcкия cъюз (EC) бългapcкитe eмигpaнти – гурбетчии изпратиха нaд 8 милиapдa eвpo в poдинaтa cи. Те продължават да изпращат пари, но бъдещето на една страна зависи първо от нейните хора и после място от парите, пише "Труд".
Кой е пресметнал психологичните и възпитателни последствия на това масово явление? Никой. Но ние всички ще видим травмите на въпросното Skype -поколение, когато стане пълнолетно и се влее в обществото и производството.
Страна, в която всяко четвърто дете расте без ежедневна топлина и майчина грижа, без бащина защита и контрол и не може да има добро бъдеще. Мислите в главите на малките деца, които не израстват в естествени условия, са направо плашещи.
Естествен еволюционен процес е всяко поколение да се възпитава от следващото. Българчето на 2019 година обаче не научава за света от родените през 1989 г. негови родители, от поколението на родените през 1958 г. – това на бабите и дядовците. Така едно на четири деца живее и да се възпитава в България на Живков.
Възрастни хора, които почти нямат представа от съвременния свят, се наемат да възпитават деца, които трябва да оцелеят в сложното и електронно световно село на 2030 г. Хора, които са живели в затворено общество без контакт с външния свят зад граница, които не могат да схванат функцията на компютъра и терминологията на тийнейджъра, могат ли да бъдат полезни на децата, които отглеждат?
Разбира се, дядовците и бабите гледат децата с грижи и обич, но това не е достатъчно. Тези деца изпитват едно постоянно чувство на липса и един абсолютно разбираем комплекс спрямо другите техни връстници, които живеят с родителите си. Всички тези неща някога ще дадат видим резултат.
Ако през 1990 г. беше логично да се излива емигрантска вълна от България в чужбина поради икономически причини, то през 2018 г. това вече не важи. Нашата страна е в икономически подем. Бизнесът се развива. Защо един българин трябва да живее в Гърция, където надниците са ниски, а цените високи, когато може да намери работа в България, където е обратното? Защо трябва да оставя децата си на бабата и да търси работа в Атина, когато в София работодателите търсят работници, но не намират?
За съжаление, поколението българи, заминали в чужбина, в зората на демокрацията продължават да пазят спомена за предишната България? Те не са разбрали, че страната им се променя, че е заличила голяма част от разликата, особено в сравнение с Южна Европа, в която пребиваваме.
Продължаваме като народ да страдаме от синдрома на чуждопоклонничеството, свързан със стария комунистически режим. Тази жажда, която изпитвахме някога да излезем от нашите граници и да отидем там, където има светлини, витрини, живот, консумация, свобода, продължава да съществува дълбоко в нашето ДНК. Продължаваме да култивираме лъжливата илюзия, че добрият живот се намира на всяко друго място в света, но не и в нашата родина. Това е остатък от миналото, който не искаме да преодолеем.
България се готви да внася работна ръка поради липса на такава, а самите българи отказват да се завърнат в своята родина. Гръцките предприемачи или пенсионери идват в страната ни за работа и по-добър живот, докато българите остават да живеят в Гърция, която продължава да се намира в икономически крах.
Родителите виждат децата си през Skype, а когато се върнат в България, ще ги посрещнат чужденци. Защото техните деца знаят, че родителите им са избрали някоя чужда страна и дълбоко в себе си смятат, че тя е по-добра от тяхната. Напускаме родината си и след това я обвиняваме, че няма живот в нея. Ако българите не се върнат в България, няма да се съживят улиците и магазините, защото живот има там, където има хора.
По време на прехода България се превърна във фабрика за имигранти. Приятелят, комшийката, братовчедката, съученичката, вместо да се разхождат по улиците на нашия град, бързат по пътя си някъде в Гърция, Италия, Испания, Англия и Германия, Холандия. Рядко вече чуваме за тях, още по-рядко ги виждаме.
Масовата имиграция 1990 - 2000 г. създаде българското Skype –семейство. Създаде нация, напускана от своите най-млади и дееспособни хора – нещо като организъм с отворена вена, от която се излива кръв.
Пpeз пъpвoтo дeceтилeтиe oт влизaнeтo нa Бългapия в Eвpoпeйcкия cъюз (EC) бългapcкитe eмигpaнти – гурбетчии изпратиха нaд 8 милиapдa eвpo в poдинaтa cи. Те продължават да изпращат пари, но бъдещето на една страна зависи първо от нейните хора и после място от парите, пише "Труд".
Кой е пресметнал психологичните и възпитателни последствия на това масово явление? Никой. Но ние всички ще видим травмите на въпросното Skype -поколение, когато стане пълнолетно и се влее в обществото и производството.
Страна, в която всяко четвърто дете расте без ежедневна топлина и майчина грижа, без бащина защита и контрол и не може да има добро бъдеще. Мислите в главите на малките деца, които не израстват в естествени условия, са направо плашещи.
Естествен еволюционен процес е всяко поколение да се възпитава от следващото. Българчето на 2019 година обаче не научава за света от родените през 1989 г. негови родители, от поколението на родените през 1958 г. – това на бабите и дядовците. Така едно на четири деца живее и да се възпитава в България на Живков.
Възрастни хора, които почти нямат представа от съвременния свят, се наемат да възпитават деца, които трябва да оцелеят в сложното и електронно световно село на 2030 г. Хора, които са живели в затворено общество без контакт с външния свят зад граница, които не могат да схванат функцията на компютъра и терминологията на тийнейджъра, могат ли да бъдат полезни на децата, които отглеждат?
Разбира се, дядовците и бабите гледат децата с грижи и обич, но това не е достатъчно. Тези деца изпитват едно постоянно чувство на липса и един абсолютно разбираем комплекс спрямо другите техни връстници, които живеят с родителите си. Всички тези неща някога ще дадат видим резултат.
Ако през 1990 г. беше логично да се излива емигрантска вълна от България в чужбина поради икономически причини, то през 2018 г. това вече не важи. Нашата страна е в икономически подем. Бизнесът се развива. Защо един българин трябва да живее в Гърция, където надниците са ниски, а цените високи, когато може да намери работа в България, където е обратното? Защо трябва да оставя децата си на бабата и да търси работа в Атина, когато в София работодателите търсят работници, но не намират?
За съжаление, поколението българи, заминали в чужбина, в зората на демокрацията продължават да пазят спомена за предишната България? Те не са разбрали, че страната им се променя, че е заличила голяма част от разликата, особено в сравнение с Южна Европа, в която пребиваваме.
Продължаваме като народ да страдаме от синдрома на чуждопоклонничеството, свързан със стария комунистически режим. Тази жажда, която изпитвахме някога да излезем от нашите граници и да отидем там, където има светлини, витрини, живот, консумация, свобода, продължава да съществува дълбоко в нашето ДНК. Продължаваме да култивираме лъжливата илюзия, че добрият живот се намира на всяко друго място в света, но не и в нашата родина. Това е остатък от миналото, който не искаме да преодолеем.
България се готви да внася работна ръка поради липса на такава, а самите българи отказват да се завърнат в своята родина. Гръцките предприемачи или пенсионери идват в страната ни за работа и по-добър живот, докато българите остават да живеят в Гърция, която продължава да се намира в икономически крах.
Родителите виждат децата си през Skype, а когато се върнат в България, ще ги посрещнат чужденци. Защото техните деца знаят, че родителите им са избрали някоя чужда страна и дълбоко в себе си смятат, че тя е по-добра от тяхната. Напускаме родината си и след това я обвиняваме, че няма живот в нея. Ако българите не се върнат в България, няма да се съживят улиците и магазините, защото живот има там, където има хора.
