През 1553 г. австрийският император Фердинанд праща делегация до султан Сюлейман Великолепни. Пратеничеството оглавяват епископ Антон Вранчич, унгарският феодал Ференц Зай и един човек на име Ханс Дерншвам, заминал „на свои разноски”, както съобщава сам. Той бил 60-годишен, образован, заможен, семеен и делови човек, пише bulgarianhistory.org

Тласкан от силно любопитство, немецът се решава на тази крачка, като за наше щастие, води дневник по време на пътешествието си. У нас ценния извор е използван в много научни изследвания за положението на българския народ под османско иго и по-точно – през XVI век.

Докато Ханс Дервншам е в Цариград, той се спира подробно на обичая как и по какъв начин се събират еничарите.

Османецът има обичай: в християнските земи, които е завладял и потиснал, той редовно взимал през три години най-избраните, красиви, сръчни, стройни момчета, навсякъде по градове и села, толкова, колкото си иска и колкото му трябват.

От тях султанът произвежда еничари, капуджии, бейове, паши, чауши, спахии, санджакбейове. Чрез такова управление всички християнски земи са лишени от стария им ред, честност и граждански права, защото в цялата империя в нито един град по прав им вече няма истинско гражданство, няма съвет, няма община и пр.

Османците от няколко години са придобили нов обичай по отношение на пленените християни: сега ги обрязват силом, връзват им ръцете и краката и ги принуждават да приемат тяхната вяра. Даже и тези, които са отдавна тук и са останали необрязани, или някой пленник, който година или две се е бранил от обрязване, в края на краищата трябва да изтърпи това. Когато християнин спори с мюсюлманин, последният го принуждава да мълчи като заплашва, че ще го направи мюсюлманин.

Причината за голямото подчинение, което османлията среща в земите си, е голямата безмерна тирания; той трябва да държи всички в покорност, и никоя земя, нито пък човек му е скъп, всички трябва да търпят – както заробени, подтиснати, пленени хора, от които никой поради тревога, страх, нужда и принуда не може вече да мръдне, нито пък да изправи глава. Всички да крайно унижени, принизени със земята, така че животът им е мъка.

Немският пътешественик обръща голямо внимание на храната, описва с подробности вкусовите качества и навиците за хранене.Османците ядат крайно бедни гозби, от които може да се ужасиш, и обикновено изобщо не могат да готвят. Особено жените им са съвсем некадърни в това отношение. Всички гозби са само „чорба“ – това значи „супа“.

Също така слагат и по една лъжица ситно скълцано овче месо върху лозов лист и го увиват като топка. Между лозовите топки накълцват и сини сливи, варят го само във вода.При тях се счита за вкусно ядене и следното: варят ориз, мляко и брашно заедно, слагат му масло, захар и розова вода, а също и една тяхна подправка; това ядене се нарича „малеби“.Османците ядат много дини, това е най-хубавото им ядене, намират се всякакви видове и много големи, продават ги на тегло.

Те не се канят един другиго на гости в къщите си, защото никой не може да угости другия – жените им не умеят нищо да сготвят, и при това мъжете не пускат жените си да се показват.Също така не е обичайно мъж и жена да се хранят заедно. Ядат на пода като вълци; поглъщат каквото имат и каквото успеят да вземат. Където ядат, там и заспиват като кучета на земята.Щом се съберат скришно в някоя кръчма, за да пият вино, те се заключват и не вдигат шум. Ако някой се напие, кръчмарят не го пуска навън. Поради това лежат там като говеда. Като намерят вино, и особено ако е без пари, османците нямат никаква мярка, пият като говеда, докато паднат, та не могат с ходят, нито да стоят или да говорят и можеш да ги помислиш за умрели…

От Одрин започва България. Във всички села се говори български. Изглежда, че навсякъде е имало лозя – сега всичко е буренясало и се е превърнало в поляни. Народът е крайно измъчен и ограбен, не може да се съвземе, не го и оставят да се съвземе; обират му всичко.

Оттук започват погачите, продават ги по 1 аспра едната, жените ги носят за продан. Имат и друг хубав хляб. На три места намерихме младо бяло вино, също така по пътищата имаше на коли мътно вино.

Тази страна е България.

България е прекрасна страна, плодородна страна, от две страни има големи планини. Има ниви, лозя, но са пусти и буренясали… Има също рекички  и гори, но къщите, в които трябва да живеят хората, са съвсем окаяни.

На 14 юли тръгнахме рано сутринта от Пловдив и към 4 часа стигнахме, като из пътя не спирахме да се храним, до едно село, наречено Ветрен по български, а иначе Хисарджик. Това е голямо българско село. Имат 2 попа, няма и следа от мюсюлманин. Народът е хубав и силен, в много къщи имаха собствено вино за продан, младо винце.

Жените и особено момите сплитат по цялата си глава много плитки една през друга, като мрежа; носят висулки на ушите, около врата си носят верижки и шнурове, на които висят разни милички, сини стъклени мъниста, месингови парички; някои носят шапки от бели миди…

Българите нямат право да носят хубави дрехи. Ходят всички в сиви и бели ямурлуци, нямат нито обуща, нито ботуши, а само цървули от необработена волска кожа и чорапи до коленете.

В София е имало голяма хубава катедрала и висока черква. Тя се издигала над целия град, но е разрушена. От черквата османлията е направил склад за пленено в битки оръжие.

В София има 11 големи и много малки джамии, всичко около 100.

…Същия ден моят хазяин, един българин, ми разказа много неща за невероятното им потисничество. Той имал четири сина. Единия му взели за султана или за пашата Али, който е техен господар. В тяхното село данъкът за момчета се падал на всеки пет години. Когато някой имал само дъщери и нямал синове…

Тук изречението в ръкописа на Ханс се губи.

По-надолу в дневника си той добавя, че неговият хазяин за една нощ не успял да му опише докрай всичките си мъки.