25 декември си бе един най-обикновен учебен или работен ден и очакванията ни бяха насочени към големия празник, който поглъщаше в себе си всичко – Нова година
„Коледата невъзможна“. Заглавие на популярен филм, който неизбежно присъства поне в няколко телевизионни програми около коледните празници. Защото носи атмосферата на очакването и сбъдването. Е, казват, че и всяка Коледа не може да мине без „Сам в къщи“ – цялата поредица и още рояк други филми, които оцветяват празничните дни. „Коледата невъзможна“ е романтично произведение на изкуството. Но ние, живелите в „рая“ на соца, дълги години бяхме участници в едно друго произведение – Коледата забранена.
Тогава декемврийските дни се точеха къси и сиви, като главно преминаваха под знака на вестникарските заглавия за преизпълнени годишни планове. Бяхме хлапета, учехме на три срока, първият завършваше на 30 декември и точно около 24-25 декември ни спукваха от изпитване за оформяне на срочните оценки. Коледа ли! Какво е това? Даже не знаех защо, когато се прибирах изгладнял от училище и тренировки, на трапезата на 24 декември се „мотаеха“ някакъв боб, постни сарми и разни такива недолюбвани от гладни тийнейджъри манджи. Тогава по съветски образец знаехме
Нова година,
Дядо Мраз, който още в детската градина идваше със Снежанка и раздаваше подаръци на добрите деца. Които са слушкали и папкали.
През 60-те години не само Коледа не съществуваше, но и Нова година минаваше някак по тъмно, тихомълком. Неофициално, но категорично, бе обявена за семеен празник, хората – по къщите, семейно или с приятели, трапеза, забавната програма на единствената телевизия, в която по-късно се появиха балетът на телевизията на ГДР и програмата на същата телевизия „Шарено котле“, със своя твърде странен за нас хумор. Нашенецът наблягаше на пържолите и на Парцалев, Калоянчев, Мутафова. Затова в онези времена твърде странно изглеждаше един заснежен двор на столичния булевард „Черни връх“, в който към 20 декември жива елха грейваше с безброй пъстроцветни светлинки. По-късно и на други места се появи новогодишна украса, но тогава тази беше непознато явление. Къщата беше на прочутия илюзионист Мистър Сенко и той всяка година превръщаше двора си в коледна приказка. Нямаше как това да не боде очите на правоверните другари, защото изглеждаше твърде „американско”“ но Сенко беше всепризнат и не смееха да го закачат. Тогава символът не на Коледа, а на Нова година бяха
бананите и портокалите.
Опашката за банани – ярък признак за наближаваща нова година
Писателят Георги Господинов е събрал в книга спомени на всякакви хора под заглавие „Аз живях в социализма“. Кой си спомня за пионерската организация, кой за комсомолските „поръчения“, но всички до един – за новогодишните банани. Пускаха ги в два или три магазина, наречени „показни“ и там се извиваха безкрайни опашки. Тъй като даваха само по два килограма, цели семейства се редяха, но се правеха, че не се познават, за да може всеки да се добере до заветния плод. Бананите ставаха дори обект на бандитски посегателства. Купили хората, но имало и зелени, оставили ги на масата да узреят, влезли крадци, прибрали каквото могат и най-вече – задигнали бананите от масата. Случаят е истински!
Сякаш Вождът и „човек от народа“, който се прегръщаше и целуваше с всякакви африкански „революционни“ лидери, а Ненчо Хранов от „Работническо дело“ припкаше след него из Мозамбик и пишеше възторжени заглавия „От Рувуми до Мапуто – вива Фрелимо!“, не можеше да внесе няколко кораба банани и да ги има поне през зимата, когато им е сезонът у нас? Явно „концепцията“ е била – ако хората имат банани, ще вземат още нещо да поискат.
През 70-те и 80-те години декемврийската тъмнина се поразсея и въпреки че Коледа продължаваше да не съществува, на централни места в столицата и в големите градове се появиха нещо като места за народно веселие. В София първо на площад „Славейков“, а след това затваряха и булевард „Стамболийски“. В импровизирани шатри замирисваше на кебапчета, а от бъчви се лееше наливно вино. Скапано, но евтино. Явно работеше теорията за „социалните отдушници“ на един тогавашен секретар на ЦК на БКП, който и сега още дава акъл по вестниците, а потомството му се опитва да се върне в политиката. Колкото и носталгиците да въздишат, че тогава нямало престъпност точно новогодишният базар на „Стамболийски“ стана обект на „престъпно посегателство“ в истинския смисъл на думата. За по-голяма „автентичност“ докарваха от ТКЗС-та в Драгалевци и Бистрица живи овчици и ги затваряха в импровизирани кошари, да изглежда „по-битово“.
Добре, че някой идеолог не се е сетил за раждането на Исус в яслата, та да ги заклейми. Но и тогава се намерили предприемчиви хора, пристигнали с една молотовка“, заявили, че са от ветеринарните власти и вдигнали овцете. Явно за личен новогодишен курбан, та милицията бра ядове баш преди Нова година.
В ,,показния“, извън дните на новогодишните банани – само консерви
В тези по-късни години, без да се споменава думата Коледа, към 20 декември в учрежденските среди настъпваше оживление в очакване на традиционния новогодишен банкет. Колежките задължително се пускаха на обяд, за да отидат на фризьор и да са красиви вечерта. Останалото е показано и в доста филми от онова време, като „Маневри на петия етаж“ – конфети, финтифлюшки, осигурено от културномасовика забавление, водка, традиционната пържола, малко клюки, малко учрежденски флирт.
Накрая годината свършваше и се сядаше на празничната трапеза, за която падаше голямо тичане и блъскане, защото липсваха не само банани и портокали. Беше героизъм да се уредиш с прилично месо, а да намериш луканка, се искаха хъс, изобретателност и най-вече връзки с другарите от търговията.
