Стоянка Мутафова: Последните думи на Нейчо Попов бяха: “Обичам те сто!”

За кралицата на българския театър и нейния любим 100 била мярка за най-голямата любов

Кралицата на комедията Стоянка Мутафова навърши 97 години на 2 февруари. Отпразнува рождения си ден и отбеляза 70 години на сцена в препълнена зала 1 на НДК. Десетки нейни приятели като Любо Нейков, Ирен Кривошиева, Мариус Куркински, Виктор Калев, Йорданка Христова и много други я поздравиха с песни, скечове и танци.

Легендарната актриса е най-възрастната в света, която продължава да играе. Ето какво разказа тя, вече на 97-годишна възраст:

- Г-жо Мутафова, на 2 февруари навършихте 97 години с голям спектакъл в зала 1 на НДК. Как мина той?

- Много беше хубаво. Много мои приятели ме поздравиха. Публиката беше много интелигентна. Носеше се хубаво усещане през целия ден в атмосферата и най-вече на сцената.

- Изненадаха ли ви?

- Не, какво да ме изненадат. Това, че имам рожден ден, не е никаква изненада за мен. Иначе поздравите на всички мои приятели бяха много мили.

- Какви подаръци получихте?

- Получих много подаръци.

Един от тях е

златен “Икар”.

Дадоха ми го

група деца,

които изиграха един скеч на сцената в НДК. Много е хубав икарът.

 

- Как минаха за вас последните 5 години?

- Минаха си най-нормално, да ви кажа право. Нищо особено. На моите години най-важното е да се чувстваш добре здравословно. Да чукна на дърво, се чувствам прилично.

- Зрението ви не е добро, но можете ли да четете?

- Не, отдавна спрях да чета и това много ми тежи. Не мога. Зрението ми отслабна много. Направих всичко възможно да го върна, но не може. Свикнах с това вече. Отначало си виках: “О, вече трябва да мра. Щом като не мога да чета!”

Преди четях много. Още от дете. Все съм чела сериозна литература. Големи световни автори като Достоевски.

- А с какво замествате сега четенето?

- Сега най-много обичам да се излежавам. (Смее се.)

- Вероятно много пъти са ви питали. Коя е била най-предизвикателната за вас роля, която сте получавали?

- Ролята, която ме е карала да се чувствам неловко и неприятно пред себе си, беше ролята на Ана Андреевна в “Ревизор”. Когато репетирах, в салона винаги беше, бог да я прости, Цветана Гълъбова. Тя искаше да играе тази роля и режисьорът Методи Андонов, който ѝ беше мъж, не даде тази роля. Когато репетирах, тя стоеше на първия ред в салона. Почти винаги дъвчеше дъвка. Налапа една и вземе да я джвака в устата и държи тефтер. Гледа ме, пише, гледа ме, пише. Не ме уплаши, но много ме притесни и не можах да си отрепетирам ролята както трябва.

Заминахме да играем в Съветския съюз. Кацнахме в Ленинград и

реших, че трябва

да направя нещо

да не се изложа

Там публиката ме познаваше и беше много взискателна. Вечерта в хотела нямаше къде да репетирам, но мисловно минах през пиесата и успях да си хвана грешката. На другия ден, когато се вдигна завесата, още с първите си думи разбрах, че съм победила притеснението си. Мина брилянтно постановката и накрая дойде при мен Методи Андонов да ме попита какво съм направила. А аз му казах: “Виж к'во, друг път недей да ми я слагаш жена ти на първия ред с тази дъвка в устата и с тефтера.”

 

- В живота сте майка и сте били съпруга 3 пъти. Коя е най-трудната ви житейска роля?

- Успявах да бъда достатъчно майка и достатъчно съпруга. Справях се. Не ми пречеше работата ми. Разбира се, не може винаги всичко да върви много гладко, но винаги съм успявала да се поправя.

- Обикновено хората в третата възраст се отчайват. Някои дори се чувстват непотребни. Вие изпадали ли сте в такива състояния?

- Случвало се е, но успявам да го надживея. Третата възраст си има и предимства като мъдростта например. Лошото сега обаче е, че не мога да чета.

Преди побеждавах

лошите чувства

с четене

Но пък толкова много съм чела, че може вече и без това. Примирила съм се с някои неща. По-добре да живее човек, отколкото да мре. Нека си поживея още!

 

- Доколко любовта ви е държала и вдъхновявала?

- Любовта ме държа до нормалното време. Повече от необходимото не. Не съм от тези бабички, дето се влюбваха.

- Последната ви любов е Нейчо Попов. Какво беше той за вас?

- Нейчо Попов за мен беше изключението. Сега живея със спомена за него.

- Преди няколко седмици показахте във фейсбук ваша стара снимка, на която Нейчо Попов е написал: “Обичам те сто”. Какво означава това?

- С него имахме шега такава като млади. (Смее се.) Казвахме си, че 100 е най-голямото число. Като децата, като ги попиташ: “Колко много ме обичаш?”, и те отговарят със: “Сто!” За малкото дете по-голямо от 100 няма и ние така си бяхме решили, че за нас най-голямото е сто.

Той беше в Бургас, а аз в София. Той ми се обади по телефона и накрая ми каза: “Обичам те, мацко, сто, сто, сто!” Това бяха думите, с които се разделихме с него. Последните му. Така изчезнаха във времето. Това беше последното, което чух от него в живота си. Сега живея с детето си и спомена за него.

- Кога ви беше първата среща?

- Запознахме се в театъра. Заедно основахме Сатирата. Бяхме една група актьори - аз, Татяна Лолова, Злата Недева, Мартина Дончева и др.

- Как се случи любовта между вас двамата с Нейчо Попов?

- Спонтанно, ненадейно. Наистина голяма любов беше. Той беше женен. Много скъпо се разведе.

- И това заради вас?

- Е, естествено! (Смее се.) Той плащаше издръжка на жена си за една година. Условието беше да построи апартамент. Построи. Доста солидна сума плащаше всеки месец, но за него това не беше нищо, защото не беше алчен за пари. Радваше се, че по този начин си откупва свободата.

 

- С какво ви спечели той?

- Веднъж започваме да репетираме нова пиеса - “Баня” на Маяковски. Той беше фотограф, а аз една важна особа. Реквизиторите ми слагаха на една поставка зад кулисите една кибритена кутийка и цигара.

Трябваше заедно да излизаме с един пъргав танц, а аз да си запаля цигара. Той обаче не ми даваше да ги взема. Аз посягам, той не ми ги дава. По този начин ми показа, че не е безразличен.

- Той се е закачал така с вас?

- Да, закачаше се така, а аз в началото не можех да разбера.

Никога не съм била

флиртаджийка

Аз направо “бум” главата в чувала. Не зная какво е това да флиртуваш. Не съм флиртувала. Моите намерения винаги са били откровени. Какъвто е и характерът ми.

 

- Случвало ли ви се е да ви се обиждат хора заради тази ваша откровеност?

- Много пъти, но не съм се променяла и не съм искала. Така съм устроена от дете още. Винаги съм си казвала всичко. Нямах тайни, нямах да крия нещо.

Никога не съм казвала нещо дотам, че да наранявам. Това вече до глупост отива, по този начин да бъдеш искрен.

- С Нейчо Попов нямате деца. Искали ли сте да имате общо дете?

- Нейчо нямаше дете, но все едно имаше. Толкова много обичаше моето дете - Муки. Той полудя по нея, а аз му казах: “Ако искаш дете, да си направим?” Макар че жените, създатели на Сатиричния театър, гледахме на бърза ръка да родим по едно и да се свърши комедията, защото трябваше да напуснем иначе работата.

Той обаче ми отговори: “Не, няма да си правим. Ти имаш вече дете и аз също имам. Колкото е твое, толкова е и мое.”

Много обичаше Муки,

ама много

Така я обичаше, че нямаше нужда от свое дете.

- Как реагираше бившият ви съпруг Леонид Грубешлиев на тази бащина грижа към дъщеря ви от страна на Нейчо Попов?

- Мери - майката на Грубешлиев, един ден пристига у нас. Често се отбиваше и гледа - на леглото Нейчо легнал и си е гушнал Мукито.

Тя беше много малка тогава. На 2 годинки примерно. Той я гали, а тя се хили. Бившата ми свекърва ревнуваше и идва при мен и ми вика: “Виж какво, внимавай! Това, което видях, не ми хареса. Това е момиченце, а той е мъж и така да я прегръща.” Как може такива извратени мисли да се въртят из главата. Правеше го нарочно това, за да ме насъска срещу Нейчо, защото тя много тежко изживя развода ми с Грубешлиев.

- Вие защо се разделихте с Леонид Грубешлиев?

- Аз никога не съм го обичала. Той ми развали хубавата голяма любов, която съм имала с Роберт Роснер. Пъхна се между нас и започна да прави интриги и скандали, докато не се разведох. Бях много щастливо омъжена за Роснер. Бях много дълбоко влюбена. Той беше много интересен мъж, с много голяма култура.

- Щом не сте обичали Грубешлиев, защо се омъжихте за него?

- Поначало не го обичах. Всичко стана малко насила от свекърва ми. Мери полудя по мен, пощръкля, подивя : “Мойта снахичка, мойта снахичка!” Тръсна ме да ставам снахичка, но

никога не съм обичала

бащата на моето дете

Никога!

- Той ли беше причината да се завърнете в България, след като сте живели с Роберт Роснер в Прага?

- Той даваше зор да се върнем, но аз бях против. Докато един ден не се чукна на вратата и един полицай ми каза: “Вие сте арестувана!”

Не ми дава обяснение защо. Ареста за Грубешлиев не се отнасяше, защото това се случваше много скоро след брака ни. Още не са знаели, че съм му жена и съответно съм снаха на Людмил Стоянов. Ако знаеха, нямаше да ме пипнат.

Бяха арестувани най-добрите студенти. Осем дни сме пътували с влак. Не даваха да стоим до отворен прозорец.

Едно момче го убиха.

Гръмнаха го

в сърцето

Беше нещо страшно. Някои ги оставиха в трудови лагери по пътя. Чудих се какво ли ще стане с мен, а мъжът ми само ми повтаряше: “Не бой се. Те вече знаят коя си.”

- Защо ви арестуваха?

- По донос на един простак. Викаха му Киро Паяка. Беше много тъп. Нито един изпит не беше взел и хабер си нямаше от нищо и следва. Оттам идваше цялата работа. От злоба и от завист ни беше накиснал - най-добрите студенти. После всички се върнаха обратно в Прага. Само аз не се върнах, защото мъжът ми не даде. Там беше Роснер.

- Заради Роберт Роснер ли заживяхте в Прага?

- Няколко са причините. Едната е той. Трябваше да замине при роднините си. После се оказа, че цялата му фамилия е била в “Бухенвалд” и е загинала. Друга причина е, че исках да завърша висше образование в театралната академия.

- Роберт Роснер е бил ваш преподавател в университета. Не беше ли това проблем по онова време?

- Не, никакъв. Нямаше такива предразсъдъци. Имаше завист от моите колеги. Всички бяха влюбени в него.

Спомнам си една колежка, стоим двете, а тя се парфюмира и вика: “Ох, да се парфюмирам, че имаме лекции с Роберт Роснер. Всички сме влюбени в него, поне да го чупя за себе си.” Викам си на акъла: “Той вече е чупен, ма!”

- Във вашия живот има още двама мъже, които се казват Георги. Единият е Парцалев, а другият Калоянчев.

- Те ми бяха сценичните мъже. (Смее се.) И с двамата бяхме много близки. Добре сме си изкарвали, хубаво сме живели.

Калата беше

малко по-себичен

от Парцалев

Парцалев умееше да бъде повече приятел като че ли. Калата беше и по-ревнив. Като правя по-хубаво някоя роля и гледам го, че го хващат братята. (Смее се.) Но той беше много талантлив, а един талантлив човек не може да завижда. Калата беше толкова талантлив, толкова, че повече не можеше да бъде.

- С Георги Калоянчев имате ли някаква случка, която никога няма да забравите?

- Имам, ама няма да я разкажа. Не ми е удобно. Ще го злепоставя, не.

- А с Георги Парцалев?

- Нямам такава с Парцалев. Той беше устроен малко по-другояче. Така че нямах проблем.

- Дълго сте живели в чужбина. Какво не достига на българите, за да са като западноевропейците?

- Малко сме ограничени. Няма я тази свобода, която я има европеецът. Тогава беше комунизъм в България. Били сме и 5 века под турско робство. Това иго много ни е повлияло на психиката и още ще има да си патим.

- Много възрастни хора купнеят по онова време - комунизма. Вие от тях ли сте?

- Не! В никакъв случай! Как ще съм харесвала комунизма, бе! Особено онзи. Той сега дори да дойде, няма да е като онзи. Той беше ограничен. Тези, които копнеят по онова рвме... Чудя им се на акъла. Най-вероятно са били комунисти, затова. Да имат власт, да се чувстват силни. Успяваха да вземат всички блага за себе си. А сега май пак се задава комунизъм.