Бог шепне на душите ни и говори на сърцата ни. Ако нямаме време да го чуем, понякога хвърля и камък по нас. Изборът е в нашите ръце: да чуем шепота или да чакаме камъка.
Млад успял мениджър карал новата си кола с леко превишена скорост. Видял деца да се гонят едно друго между паркиралите коли и намалил.
След като минал покрай тях, внезапно страничната врата на колата му била ударена от камък! Мъжът набил спирачки и обърнал назад. Изскочил навън, сграбчил едно дете и го притиснал върху една паркирана кола с крясъци:
— Какво си мислиш, че правиш? Защо ти трябваше да хвърляш камък по колата ми? Това е съвсем нова кола и поправката й ще струва скъпо! Защо го направи?
— Моля ви, господине, простете ми. Извинете, не знаех какво друго да направя. Хвърлих камъка, защото иначе никой нямаше да спре.
По бузите на момчето се търкулнали сълзи, когато посочило паркираната кола.
— Там е брат ми. Той се измъкна от преградата и падна от инвалидната си количка, сега не мога да го вдигна — хлипайки, момчето попитало. — Ще ми помогнете ли, сър? Той се нарани и е твърде тежък за мен.
Силно развълнуван, мъжът се опитал да преглътне растящата в гърлото му буца. Той вдигнал младия мъж в количката му, извадил носната си кърпа и изчистил драскотините и охлузванията, проверявайки дали всичко е наред.
— Благодаря и Бог да ви благослови! — казало с благодарност момчето.
Мъжът гледал как то бута количката на брат си по пътя към дома. После се върнал при колата си много, много бавно. Така и не поправил страничната врата. Запазил вдлъбнатината, за да му напомня да не преминава през живота прекалено бързо, така че да не се налага някой да хвърля камъни, за да му привлече вниманието.
