ДАЛЕЧ НА ИЗТОК С КОРАБ „КАРАВЕЛОВ“

01.06. – 12.06.1987 г., рейда Ко Сичанг

Налага се да напуснем реката и Банкок – газенето на кораба не позволява да вземем пълния товар ориз за Сирия и дотоварването става с подвоз на шалани в морето. Ко Сичанг дава име на островна група, място за туристически атракции, но ние нямаме достъп до тях и денонощно сме на кораба.

Веднага ни дойдоха гости-мисионери, млада разнополова двойка. Американци. Амбулантни търговци от името на Бога. Не стана диалог, не само защото тук все още сме в селенията на Буда. Лодка и тръгнаха към друг кораб.

В реката или в морето, товарните работи си приличат, но битието на борда се промени съществено. Мама сан изтегли контингента от проститутки и купонът на кърмата секна. Изчезнаха дамските превръзки в тоалетните на главна палуба. Какички обикаляха с лодки корабите на рейда, при нас интимния огън поддържаше предимно старши помощникът, но откъслечно и почасово. Денем на кърмата докерите готвеха на примуси. Минавайки край тях, лютивите им гозби просълзяваха очите ми, сигурен бях, че ако хапна от ястието им, като нищо ще ми трябва лекарска намеса. Нощем на мястото на примусите разиграваха комар, винаги в присъствието на полицай от корабната охрана.

Тук, на рейда ми стана ясно, че първият помощник (екипажният вуйчо) има нужда от мен толкова, колкото и аз от него. Ешуа Декало, главен редактор на варненския областен официоз „Народно дело“, тръгнал на еднократен рейс, също като мен. Колега с по-висок ранг. Направо онемях, слушайки разказа му за къснобохемския период на българската журналистика. И лични спомени от срещи на една маса със светила като Илия Бешков, Никола Фурнаджиев, Николай Шмиргела, Ангел Каралийчев… Подръпваше от лулата, потънал в спомени. Мемоари? Не, той вече няма сърце да хване перото. Разбирам, има нужда от слушател. Имам талант за това.

Капитан Кольо Дързев ме въведе във флотски реалности. Българският моряк е едно от малкото изключения по света, може би единственото, който приема морето като занаят за цял живот. От тук и високата му квалификация. Класически гурбетчия. Рядко стъпва в музей, но това не правят в достатъчна степен и екскурзиантите на „Балкантурист“. Изключително зависим от това дали има здрав семеен тил. Не признава умението на другите, но се дразни, че другите не признават неговото. Броят трудните му долари като покупателна способност 10:1 спрямо лева, но не отчитат, че в чужбина киното му струва 50-60 лева, таксито 40-50, а бирата – 14-15.

Купонът на кърмата не беше просташка кръчмарска история, а отдушник. На моряка може да се разчита, когато е трудно, извънредно, необичайно. Сивото и монотонното го размекват. Когато може да разтовари, не притискай моряка с параграфи, тогава е свръхчувствителен. Остави го на собствената му стихия в такъв момент, ако искаш  да разчиташ на него утре. На тебе няма да ти простят, че не те видяха на кърмата с една кака на коленете. Това не е израз на морал, а преднамерено подчертаване на различието ти. От тебе не искат на сто процента във всичко да приличаш на тях, а нещо много повече – да бъдеш техен глас, очи и уши пред обществеността.

Благодаря, кептън. Бил съм не репортаж при миньори, дървосекачи в гората, шофьори, алпинисти… не са искали от мен да приличам на тях, а обективност. С моряците е различно, имат съзнание за каста, но не и мания за единственост. Едва ли ще мога да се разтворя до такава степен, че да ме приемат просто за един от тях. Когато нарекат една жена крава, за нея това е смъртна обида. Ако нарекат един мъж бик, той се разтопява от удоволствие. Е, на мене ми стига, че колегите в редакцията ме наричат Морски, макар че никога няма да ми простят дързостта да тръгна. Тук няма да ми простят, че съм дошъл. Но най-неприятно ми е екипажното убеждение: „Кой ще те остави да кажеш истината?“ Това правя момчета, цялата истина с дневнична буквалност.

Наблизо товарят кораб с шрот, вентилаторите вкарват пушилка в машинното отделение. Картер на генератор № 1, подбутални капаци, сепаратори… повечето от операциите са или на тясно, или на коляно, понякога и двете заедно. И задължително горещо. Романтиката – за романите.

Истински тропически дъжд, под чиято пелена близките кораби на рейда приличат на мокри призраци. Два след полунощ е, вече будувам преди вахта 4 – 8 часа. Душата ми може да попие още много сън, но очите не го искат. Така далеч от страсти, от глава до пети опакован с вчерашна умора, до мене искам спящото ти рамо, ПМ. Самотен като псе, слушам нотите на дъжда и в този миг само ушите ми имат това, което искам с кротки устни и пръсти. Гръмотевица дирижира „Мечтание“ на Шуман…

Казах на палубния боцман, че бих предпочел да съм в неговата команда, а той с пределна откровеност отвърна: Тебе не те признавам за журналист, щом си се хванал с нас да ти се ебава мамата. На „Гоце Делчев“ имаше двама журналисти, софиянци, с куп неброени пари в джобовете. Нахални, с благословията на параходното началство, луд направиха капитана с прищевките си. Всеки с кръста си, Боци. Прав е човекът, как да погледнеш на някого, потънал в масла и окъпан в пот, пред когото перачките на Зола биха изглеждали като принцеси от приказките. Макар, че харча сапун не на парче, а на килограм.

„Благодаря ти за самочувствието, което ми даде. Бях хубава на бала. Прости ми, ако можеш. Обичам те. Марина“ Радиограма до елмеханика, която отпразнува цялата машинна команда. Добчо, който ме сменя на вахта с редовни закъснения по 10-15 минути, понаправи главата и ме атакува в упор. Ти си крадец! Ядеш хляба на моряци, които не могат да припарят на тази линия. Вместо мен индиректно отвърна Данчо, фитер от техническото обслужване на флота. В Сингапур аз нямам кой знае каква работа, ще взема и смяната на журналиста, нека той да има повече време. Благодаря, Данчо, подобен жест в редакция е невъзможен.

Товаренето приключи, сега предстои 36-часово обгазяване на ориза в хамбарите. Би трябвало екипажът да е настанен на хотел, но това струва пари, а не сме янки. И на Буда не разчитаме. Обаче вентилаторите на 4-ти хамбар не стартираха. При опита за ремонт машинният боцман и елтехникът пострадаха – гадене, повръщане, пулс 50, кръвно налягане 80/60. Доки се разтича, удари им по две инжекции, потърпевшите спаха почти цяло денонощие. Получи се и служебна радиограма: „Разрешавам аварийно.“ Ремонт в Сингапур, заедно с приемането на гориво.

Капитанът също реагира аварийно и авансово отпусна доларите за първите 5 дни от увеличението след третия месец. Мигновеният екипажен отговор: Старият баро и той беше мъжкар, но този дава парите.

Последната проститутка напусна кораба, а старши помощникът привечер продължава да стърчи край парадния трап. Чакам тука, може да са отбие някоя курвица. За последно. Е, не се получи. Прибирам се в каютата си, отварям списание „Панорама“ и чета: „… след като всеки турист разполага с 10 венерически проститутки.“ Колумбиецът-наивист Едуардо Ескобар няма предвид моряците, затова ще добавя, че никой от екипажа след Банкок не потърси съдействие от доктора. Освен да купуват любов, момчетата даваха по стотина долара на „продавачките“, за да им пазарят на сметка из града, след което получаваха отчет до цент. Не зная как е по другите кораби, може би това е преференция за българите.

Сам съм в машинното отделение. Работя по провизионен компресор и  не чувам парлангото. Намигат ми с пулсиращата светлина на телефона и тичам в централния пулт. Капитанът. Ела в контролния салон, само ти не си се подписал. Влизам, не потен, а окъпан в собствения си сос и чета съчувствие в очите на емигрейшъна. Вадя чисти пакли от задния джоб и старателно бърша ръце. Защо да не се лаская, че корабът тръгва към Сингапур с моя подпис.

 

Това са записки в дневници, водени 3 414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 рейса най-дългият е 291 дни,  а най-краткият  - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото битие на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми.

Нейко ДАМЯНОВ