ДАЛЕЧ НА ИЗТОК С КОРАБ „ КАРАВЕЛОВ“

19.07. - 21.07.1987 г., Преход Тартус (Сирия) - Дурацо (Албания)

Мъчна вработваща вахта на ход – и за екипа, и за машината. Не ни стигат високите температури на охлаждащата вода, сега и паросепараторът на утилизацията прави номера. С ден закъснение с общокорабно събрание все пак отбелязваме 150-годишнината от рождението на Апостола. Нямам нужда от подготовка, за да говоря за него, измъкнаха ме от вахта, поне бях единственият с дълъг панталон, за разлика от всички останали.

По това трасе на моменти човек може да се почувства почти като на круиз. Крит и Итака на хоризонта, италианска телевизия, минибасейн след вахта. В 4,30 часа сутринта, когато съм сам във водата, това е повече от удоволствие. След Индийския океан, това лято събирам колекция от морета: Средиземно, Червено, Южнокитайско, Йонийско, Адриатическо, липсва само родното Черно море. Пропускам и рождените дни на децата. Свалих от лицето си моряшката брада, но се чудя какво общо имам с това яйце, което занича към мен от огледалото? Пък и момчетата смятат, че не се постъпва така, защото викам лошото. Никакво бръснене до края на рейса.

22.07. - 23.07.1987 г., рейда порт Дурацо

Контрола по списък. Три пъти влизаха на оглед в машинното отделение, шетаха и по каюните. Ще се позадържим тук, основното пристанище на Албания. Градът има няколко имена, във вахтения дневник фигурира като Дурацо. Главният механик обяви цикъл от моточистки. Веднага започваме с дизелгенератор № 3. От казармата излязох абсолютен пацифист, тук ще намразя масла, горива и железа.

24.07. – 14.08.1987 г., порт Дурацо – кея

Тясна гърловина на пристанището. Маневра с двама пилоти и два влекача. Заставаме на някакъв нов кей, долу на трапа изниква постови. Нямаме право да стъпваме на албанска земя. Не ми се е случвало да попадна в порт-затвор. Фотоапаратите – под ключ в помещение с печат на вратата. В пристанището са два български кораба от 1500-тонните – „Батак“ и „Сопот“, техните екипажи имат право да ходят до „Интера“, но нямат достъп до нас. Изглежда сме на секретен кей. Нямам представа какво не трябва да виждаме, достатъчно е това, което е пред очите ни. Докерите се качват на палубата с ръце в джобовете и искат лопати от палубния боцман. А той им сочи долу бригада жени, на които е поверена изкопчийска работа с кирки и лопати. Че съм попаднал в европейския Трети свят си помислех, след като видях как изглеждат матросите. Навсякъде по света военните моряци радват окото с униформите си, а тук просто се сливат със сивотата. Състоянието на пристанищните товарни кранове съответства на производителност на час по лъжичка. Концентрат на желязна руда след флотация, ако товарят само с лопати, наистина би им споряло повече. Иначе момчета са доволни от щедростта на Адриатика, чепаретата на кърмата закачат добър улов на риба.

Така, както продължава активната необработка на кораба, властите пуснаха група от екипажа да излезе в Дурацо. Бях в списъка на втората група за следващия ден, но изглежда нашите юнаци не са оставили добро впечатление и хуманитарната проява пропадна. Междувременно корабът бе преместен на нов кей, докерите преминаха на денонощен режим, а за екипажа „домашният арест“ завърши. Вече имахме право на придвижване до „Интера“ в района на пристанището. Но първата ми работа бе да си набавя запас от 40 литра чешмяна вода, вместо да пия преварена битова вода от танковете. Междувременно приключи цикълът моточистки, последната от които бе второ движение на главен двигател. Същото цапотене, но тук е по-тихо, отколкото около агрегатите и мащабът дава по-голяма свобода на движенията.

Групата потърпевши, която не излезе в Дурацо, получи неочаквана компенсация. Автобус до Тирана. Ослепителна майска зеленина през август в подножието на планинска верига, извисена като крепостна стена. Край пътя като гъби са поникнали железобетонни бункери. Из страната те са стотици хиляди. Строени като огневи точки и противоатомни скривалища за цялото население, всъщност са се превърнали в паметник на безсмислието. Колко по-мъдра е думата на националния герой Скендербег, според когото, за да се ожени, младият мъж първо трябва да засади 20 маслинови дръвчета.

Тирана вероятно е най-тихата европейска столица. Редки автобуси и леки коли, повече мотоциклети и още повече велосипеди, но за сравнение с Изтока и дума не може да става. Паметник на конник в центъра на града – на Скендербег, разбира се. Джамията е нефункционална, по конституция страната няма официална религия. Едва ли завинаги, макар все още култът към вече покойния Енвер Ходжа да не е изживян. Тирана е в котловина, добре личи деленето на икономическа и жилищна зона. Монументът Майка Албания и пантеонът на победата са на възвишение. Почетен караул от четирима войници. Мемориална плоча с имената на загинали партизани от 16 до 24 години. Мемориалът е сред нисички палми, все пак тропически декор, след като брегът на Адриатика е по-топъл от Черноморието. Албанците смятат, че са единственият народ, прогонил нацистките окупатори сам, без чужда помощ. Простено да им е самочувствието, не вреди на никого. Казват, че от птичи поглед Тирана прилича на петолъчка. Похапнахме здраво в добър ресторант с почти нашенска кухня и ракия. Търпяха ни до 16,30 часа. Явно тук туристът, дори моряк да е, още не е бизнес и стока. Платихме с албанската парична единица, която би могла да служи за прилагателно на нашата. Ама че стилна фигура – лек лев. Изненадан бях да видя, че величествената вратата на тоалетната би могла да бъде вход на парламент. Последно впечатление – опашката за сладолед, все пак доста по-малобройна, отколкото кубинците, наредени пред сладкарница „Копелия“ в Хавана.

Телевизорът в моряшкия салет лови сигнал от Белград и Скопие. Наслушах се на негатив за българския окупационен корпус през Втората световна война. Има три истини: моята, твоята и самата истина. А за Балканите едва ли някога ще има истина от третия вид. За екранен отдушник – „Птиците умират сами“. Но се оказа, че историята на Меги и Ралф може да бъде моряшко наказание. За секс може да се говори с всекиго, но любовта е тема табу за мнозина. Всеки с раните си, престанах да употребявам изречението „Любовта няма никаква вина, че не си я срещнал.“ Вече спя в теснотията на каютното диванче, в леглото е прекалено широко за самотник. За много работи става доларът, но не и за пълнеж на  моряшка възглавница.

На 113-ия ден след отплаването свършиха макароните. Неделната закуска. Малък личен празник. Мога да възстановя обичая да закусвам в края на седмицата. А в информационния бюлетин прочетох, че в България предстои прекрояване на окръзите в области. Как сега да се видя като журналист в областен вестник, след като кожата ми заприлича на моряшка фланелка? Следващата радиограмна вест предизвика 6-7 по Рихтер. След 20 август всички завръщащи се екипажи подлежат на задължителен СПИН контрол. Неколцина се смеят, доста други окахъриха физиономии. След Банкок не се чу някой да има венерически проблеми, но сега знае ли някой коварствата на ХИВ вируса? Мамка им да…, аз може да съм заразен, но да не искам да зная! Изневиделица натискът върху психиката на моряка нарасна неимоверно, но животът продължава. Плаваме в район на несвършващо лято, а домакинска команда приготвя зимнина – буркани с чушки, домати, краставички… Сякаш сме екипаж от ветроходните времена, който взема превантивни мерки срещу скорбут. Пък и в посока изток пазарите са по-скъпи.

Вече два дни поддържаме едночасова готовност на машината. Завърши товаренето, докерите си играят с изравняването на концентрата. Отплаването пак съвпада с моята вахта. Двама униформени цял час ми тропаха из машинното отделение – чак ще заглушат агрегатите. Не, няма укрити бегълци. Звънят ми от контролния салон да се покажа навън. На борда съм.

Просъсква пусковият въздух. Старт на втората част на рейса. И още неотзвучало свистенето, давам си дума да се впиша в екипа на машинното отделение като последен между равни.

PS Доста години по-късно попаднах в Дурацо и Тирана не като моряк. Албания вече бе нещо различно от записките в корабните ми дневници. 

Нейко ДАМЯНОВ