ДАЛЕЧ НА ИЗТОК С КОРАБ „КАРАВЕЛОВ“

16.05. – 20.05.1987 г., преход Каошунг (Тайван) - Банкок (Тайланд)

Вир-вода се прибирам в каютата си след вахта. Макар под баласт, поради липса на товар в хамбарите корабът маларично се тресе. Ние пък сме раздрусани от очакваната среща с Банкок. Най-западната точка на Тихия океан. Географският факт не интересува никого. Плътската столица на света, идеално място за секс уикенди – това е доминиращата тема. Старши помощникът, познавач на региона, обра точките със сентенцията: „Ако искаш да прекараш една хубава нощ в Сингапур, иди в Банкок.“ И предупреждава, че корабът ще бъде нападнат от невъоръжени амазонки – съпротивата е безсмислена. Каква съпротива, никой от екипажа няма намерение да брани крепостта.

Но вторият механик слиза на вахта 04,00 – 08,00 часа подпухнал от недоспиване и вместо „Добро утро“ въздъхва: „Все по-трудно става“. Шумно е като в тъкачен цех, горещо – като в стъкларски завод. С утрото по десния борд се появява група приказни острови. Виетнамски. На кърмата поемаме реанимиращи глътки въздух, а на хоризонта облаците приличат на избухване във форма на атомна гъба. Под нея снове рибарска флотилия.

А това вече е тайландска земя. Истинско островно великолепие. Сега си давам сметка колко много природата е ощетила нашето Черноморие. Котва на рейда Банкок. Чакаме прилив, за да започне маневра по река Менам-Чао Прая.

21.05. – 31.05.1987 г., Банкок – на бочки в река Менам-Чао Прая

Градът е на около 30 километра от устието на реката. Щъкат рибарски лодки, скоростни глисери и тромави шлепове, а край бреговете се редят рибарски кейове, складове, фабрики, наколни жилища. Модерна християнска църква, тип Хималаи, близо до която е не по-малко впечатляващ будистки храм. Разкошни вили. Млади мъже в синьо-жълти спортни екипи със съпровод на духова музика провеждат утринна ведрина. Приятна гледка. Това са възпитаници на Морската академия, сграда с модерен архитектурен силует. Дали не би могло да се говори за азиатски барок?

Заставаме на бочки сред реката, без директна връзка с бряг. Съобщение по парлангото – всички в контролния салон. В  митническа декларация с многобройни графи съм обявил колко ризи и обувки имам, но нямам перука и чадър в каютата си. Туристическа страна, а такова заничане в лични вещи. Сега контролата иска да се подпиша, че съм пристигнал. Едва-що съм се прибрал в каютата си и на вратата се чука. Двама полицаи. На случаен избор неколцина от екипажа са нарочени за обиск. Гардеробче, чекмеджета, работни дрехи, цигари, кибрит. Пишещата машина не им направи впечатление, но бяха учудени от наличните каси с минерална вода, моментният ми запас бе над 40 литра. Толкоз.

Екип от петима полицаи остава денонощно на борда. Да пазят нас от нас или от тях? Инспекцията на хамбарите завърши със забележката, че има неосушени сантини, което означава, че корабът не е готов да приема чувалите с ориз. Което не се оказа пречка да нахлуят пристанищните момичета. Каките. Помръкнах, макар че не съм имал кой знае какви очаквания. Разбира се, че на ръждивите кораби ще идват момичета от наколните бидонвили. Огрухана стока, предназначена за случаен кораб и случайни връзки. Да прибера някоя в каютата си, това би било оскърбление за няколкото хубави жени, които са ми позволявали да ги прегръщам.

Не съм чувал за друго пристанище с подобни порядки. Срещу тях не би могъл да направи нищо дори капитан-пуритан. Това е своебразна и неписана синдикална комбина между охрана, докери и проститутки. Без третото от звената следва стачка на другите две. Единственото, което бе във властта на капитана, е да прибере всички фотоапарати в помещение с печат на вратата. Защото последвалият купон-маратон не носи на илюстрация.

На кърмата се получи атмосфера на пристанищна кръчма с питиета и местни мезета. Клиенти бяха предимно „новобрачни“ двойки, които не се криеха само по каютите и не пестяха публични ласки. Там, където има свобода на нравите, винаги присъства и недостъпна весталка. Най-младото и наистина хубаво момиче, което върти „заведението“, готви, шета не само за екипажа, но и за докерите. Не подвива крак от рано сутрин до късна доба, само след обяда дремва за около час върху варели с масло с постеля от една рогозка. Към полунощ се прибира с лодка, която сутринта я връща на борда. Мама сан не я върти в оборота, въпреки многобройните заявки, пък и момичето не обръща никакво внимание на мъркащите около нея котараци. Доларови ухажьори.

В Тайван условията просто налагаха екипажно целомъдрие. Проститутка на кораба – абсурд. В секс заведенията започваш на маса играта, почерпваш с питие, но после мама сан казва, че това е бар-дама и ако искаш секс, трябва да избереш друга. Питие и за нея, а продължението във вана за двама струва още 100 долара.  Приключението си позволи само един от електрогрупата.

Каютите на главна палуба, обитавани от „арабския квартал“, налагаха ползването на обща баня, което неминуемо предизвикваше засечки. Пример: Тя – с хавлия на кръста, наша скромност – гол. Връцна се като невестулка и чака с гръб към вратата. Excuse. Please.

Но къндишън-компресорът счупи бутало и банкокската жега увеличи консумацията на бира. Никоя от гостенките вече не задава въпроса :“Вие комунисти ли сте?“ Положителен отговор предизвикваше гнусливо сбръчкване на нос. Обаче репортерските ми интереси са доста по-широки. Известно ми е, че Тайланд не се е родил такъв, развратили са го САЩ, след като загубиха Куба и започнаха да компенсират тук своите войници за участието им във Виетнамската война. Подминавам и развитата мъжка проституция, която излиза извън обсега на собственото ми понятийно мислене. Интересува ме моментната снимка на кораба.

Спазвам професионалната етика – мама сан Уипа Утанауин е предупредена, че съм кадрови журналист, пристигнал в Банкок с кораб. Неин екипажен „съпруг“ е старши помощникът и тя приема разговора. На кърмата, разбира се. На знае как се казва президента на САЩ и гледа на всичко откъм простосърдечната страна. Ходила е на училище 8 години, но колежите са скъпи за нея. Известно време е работила в текстилна фабрика. Мюсюлманка. Сега е на 25 години, а вече 3 години е мама сан (ниво „бригадир“ в гилдията). Разведена, с 4-годишно дете. Родителите и не работят – тя ги издържа, но не живее при тях. Има своя къща, в която е приютила 5  момичета от вътрешността на страната. Купила ги е 12-13-годишни от бедните им родители. На кораба води по-голям контингент. Ако някоя някой ден се ожени – край на занаята. И тя, и момичетата живеят ден за ден, от ангажимент до ангажимент. Тарифата е в нейна полза – 5 долара, 3 за труженичките на древния занаят, 2 за охраната. На въпроса ми не я ли притеснява разразилата се световна епидемия от СПИН, отговори с безгрижна усмивка: „Какво е някакъв си СПИН пред работата в оризището?“ Обеща да ми покаже къщата си, но след скоротечния „развод“ ме забрави. Вероятно съм й приличал на добродетелния господин Зола, който  с бележник в ръка събира по разни бардаци материал за „Нана“.

А на кърмата, вместо „Наздраве“, доминира преводът на езика тай. „Чайо“.

Това са записки в дневници, водени 3 414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 рейса най-дългият е 291 дни,  а най-краткият  - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото битие на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми.

Нейко ДАМЯНОВ