ДАЛЕЧ НА ИЗТОК С КОРАБ „КАРАВЕЛОВ“

11.05.1987 г., порт Каошунг (Тайван) - кея

Това ли е загадъчният остров Формоза, наречен така от завоеватели европейци? Точно в десетката, но ние пристигаме с пълен товар кремиковски железа в Тайван, порт Каошунг. Рейд с кораби на котва и класически джонки. Предупредени сме, че пристанището е претоварено, но ето че далеч на изток съвсем по западноевропейски влизаме в порта от ход и заставаме на 35-то място.

Минути след края на маневрата оставам сам в машинното отделение. Въртя гаечни ключове и виждам по трапа да слиза китаец. Пита нещо с два пръста, което за мен означава, че търси втория механик. С полиглотски жест вдигам рамене. Онзи обръща назад. Ей ю, викам след него и той спира. Старателно бърша омаслените си длани, отварям две соди и му подавам едната. Всеки надига своето стъкло. Гостът първи стига до дъното и леко кимва. Тенкю. Ами да, в този вид, обилно потен и изпоцапотен никой няма да ми прикачи почетното „сър“, дори ако почерпя с уиски.

Колегата слиза на вахта с едночасово закъснение. Посрещам го нацупен, но той пояснява, че сме се престарали с въртенето на часовника напред и веднага след пристигането корекцията е с час назад. Още не сме пристигнали и трябва да се връщаме. Снощи ми взеха 1 час от почивката, сега ми го натрисат на вахтата. Нейсе.

Четири часа след нас „Ботев“ застава на четири места зад „Каравелов“. Това прилича на български търговски десант. Междувременно първата смяна свободни вече са в живота. Прибирането им към полунощ прилича на Наполеоновото отстъпление от Москва. В Каошунг е скъпо и прескъпо за джоба на моряка.

12.05.1987 г. Денят ми започва с усмивка – гледах от палубата утринната гимнастика на митничари. Явно дълго репетиран синхрон. А извън пристанището гледам да не пропусна нещо, което може да се види от таксито. Завод на „Филипс“ с ограда тип „Бухенвалд“. Минаваме покрай петролна база с огромни шкембести цистерни, които се охлаждат с течаща вода. Пренаселени автостради, доминирани от мотоциклети, като значителен процент от ездачите им са жени с маски на лицата. Смог. Освен по улиците, нагъсто паркирани мотоциклети има и по тротоарите. Все пак усещане за многобройност създават магазините. Безчет.

За разлика от европейските норми, тук правилото е лакът-хълбок. Защото широчината е невъзможна, магазинната площ е нещо като тунел или коридор. Големият магазин е дълбок, а малкият – плитък. Спреш ли пред нещо от всевъзможния избор, ти вече нямаш сянка. Нейното място заема продавачка, ненатрапливо готова да бъде полезна при избора. Разбира се, в центъра попадаме в огромен магазин, разположен на три етажа под земята. Текстилът не може да вземе ума на европееца, за разлика от сергиите на открито. Това са моркови-великани, един от които може да нахрани лъв-вегетарианец. Дини, чийто профил прилича на монголоиден тип очи. Ябълки с почти цилиндрична форма и освен познатите банани и ананаси, тропическата сергия е отрупана с непозната флора в цветове от зелено през жълто до червено. Светофар. Земя, която ражда едва ли не всичко и произвежда много.

Статуя на свободата, която вместо факла държи високо часовник „Сейко“, не може да не бъде забелязана, но не задържа вниманието. За разлика от величествена пагода. Току пред входа гори буен огън, чийто ритуален смисъл не схващам. Типична архитектура с още по-типичните дракони върху покрива. Колонада от камък с всевъзможни инкрустации, но това не е фина обработка, а дихание на Буда. В храма димят свещи, съвсем различни от познатите ни восъчни подобия, взели цвят от лицето Христово. По-скоро това е бавно и без искри горящ бенгалски огън, който богомолците държат на снопове ту пред себе си, ту ниско над глава. Предпазливо присядам на един от малкото столове. Не съм единственият зрител и не правя впечатление никому.

Несмутими в унеса си мъже и жени са опрели колене в специални меки постелки и държат в ръце дървен предмет, досущ подобен на бъбрек. Устните им шепнат нещо, лицата им издават състояние близо до транс. Кулминация, отварят ръце, всеки самостоятелно, „бъбрекът“ се разпада на две части и с грохот отеква на мраморния под. Човекът се навежда, възстановява анатомичната цялост на дървената вещ и… отначало, пак до транс. Безшумно излизам навън с пожелание всички богове да дадат благодат на тези хора.

Огромна книжарница. Отлична полиграфия. Шекспир до „Доктор Живаго“. Портрет на Чарли Чаплин. В съседство – букинист. По еврообразец оживено разговаря с посетители за „своите“ книги. Повече консултант, отколкото търговец. Жалко, че езиковата бариера не ми позволи да вляза в диалог. А има страни по света, там някъде на Балканите, където на такива места застават хора, на които им е все едно дали работят в книжарница или в месарница.

Боулинг, билярд с бели ръкавици, канонада от електронни игри, но ми се струва, че и тук, както навсякъде, посетителите са малко. Може би обслужващата сфера предлага повече от реалните потребности. Според часовника малката моряшка група се събира на уреченото място с швейцарска точност. Странно, далеч на изток се държим като същински западняци. Пък и сега вече имаме пълно съвпадение на интересите.

Китайската кухня предлага известни и ценени по света деликатеси, но едва ли приготвени по тротоарна технология. Аламинут пред очите на клиента. Хигиената приемам снизходително и не ме смущава, имам проблем с ароматите. Почти нонстоп стискам между зъби филтъра на запалена цигара, за да ми мирише на нещо свое. Все още имам от българските. Но жаждата си е жажда и тайванската бира се оказва универсална. Влизаме в скромно заведение, с няколко маси, уютно и без азиатски аромати. Светкавично вентилатор над главите ни. На секундата и поръчката. Веднага на масата се появява чист пепелник. Добро е питието. Над главите ни – цветен телевизор. Американски аеробик. Не гледаме. Собственикът прещраква канала. Мелодрама. Не гледаме. Друг канал – видеозаписи на мачове от световното първенство по футбол в Мексико през 1986 г. Гледаме с втората бира.

Такси и обратно на кораба. Разтоварването върви по график, но все още няма информация накъде ще отплаваме след Тайван. Въпреки уморените си нозе, решавам да отида до наблизо акостиралия кораб „Ботев“. Все пак точно преди 5 години 5 месеца бях на борда му. От тогавашния екипаж заварих само един палубен моряк. И тук още не знаят накъде след Тайван. Отказах почерпка, на крак обменихме малко спомени, прегърнахме се като стари съзаклятници и поех обратно по трапа.

 

Това са записки в дневници, водени 3 414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 рейса най-дългият е 291 дни,  а най-краткият  - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото битие на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми.

Нейко ДАМЯНОВ