Има нещо почти успокояващо в постоянството. Сменят се кметове, администрации, фирми, бюджети и обещания, но някои градски традиции очевидно са по-устойчиви и от асфалта.

Улица „Чарлз Дарвин“ в София. Името в случая звучи почти пророчески.

Дарвин ни е оставил теорията за естествения подбор. Столичният ремонт сякаш предлага своя версия - естествения подбор на дупките. Оцеляват най-приспособимите. А ако някоя бъде запълнена, винаги може да ѝ се даде шанс да се върне.

Кадри, публикувани във Facebook, показват работници по време на полагане на асфалт. Дотук - чудесно. София има дупки, дупките трябва да се ремонтират.

Само че под черната смес остават листа, дребни отпадъци и непочистена повърхност.

Метла? Очевидно твърде радикална технология.

„Асфалтираме улиците, но да ударим една метла преди това не можем. Под новоположения асфалт има поне 2-3 см листа и друг вид боклук“, пише авторът на публикацията.

Следва и неговото обяснение, поднесено с достатъчно горчива ирония:

„Това предполагам се прави, за да може другото лято да платим пак за пълнене на същата дупка. И така до безкрай.“

Разбира се, това е саркастичната оценка на гражданина, а не доказателство, че някой действително планира ремонт на ремонта.

Но човек трудно може да се сърди на подобен сарказъм.

Защото картината е впечатляваща със своята простота. Имаме дупка. Имаме работници. Имаме асфалт. Имаме и листа. Всичко необходимо за ремонта е налице - с изключение, изглежда, на желанието мястото първо да бъде почистено.

А асфалтът вече идва.

И тук историята би могла да приключи като поредния забавен клип от социалните мрежи. Само че ремонтите на улици не са скеч. За тях се плаща. И когато става дума за общинска инфраструктура, сметката в крайна сметка стига до гражданите.

Още по-любопитно е, че под публикацията се появява сигнал за сходна практика и на друга столична улица.

Потребител разказва, че по-рано през деня на ул. „Атанас Далчев“ е наблюдавал същото - полагане на материал върху непочистена повърхност. По думите му това се е случило дори в района пред японското посолство.

Той твърди и нещо друго - че когато започнал да снима, един от работниците му направил знак да не го прави.

Това е твърдение на очевидец и няма как да бъде потвърдено единствено от публикацията. Но заедно с кадрите от „Чарлз Дарвин“ то вече насочва вниманието към далеч по-съществения проблем.

Не към метлата. Към контрола.

Защото работникът държи лопатата. Но някой друг държи договора.

Някой е възложил тази дейност. Някой е определил как трябва да бъде извършена. Някой трябва да следи изпълнението. Някой трябва да приеме готовия ремонт. И ако той не е направен както трябва, някой би трябвало да поиска поправка, санкция или поне обяснение.

Именно това питат и хората под публикацията.

„Къде е контролът от районната администрация?“, гласи един от коментарите.

Друг настоява фирмата да бъде санкционирана, ако се установи нарушение. А трети просто обобщава гледката с две думи: „Пълна трагедия“.

Тук обаче има един детайл, който е особено важен. Когато видим дупка на улицата, можем да приемем, че тя е резултат от времето, натоварването, зимата, водата, тежкия трафик.

Когато видим как се ремонтира дупката, вече няма природни стихии.

Има хора. Има технология. Има изпълнител. Има контрол. И има пари.

Затова кадрите от „Чарлз Дарвин“ заслужават не просто възмущение във Facebook, а съвсем конкретен отговор от отговорните институции: коя фирма извършва ремонта, кой контролира работата ѝ, какви са технологичните изисквания за подготовка на основата и отговаря ли показаното на тях.

Защото най-скъпият ремонт невинаги е този с най-високата цена.

Понякога е онзи, който плащаме два пъти.

А ако авторът на публикацията се окаже прав в саркастичното си предсказание и догодина на същото място отново има дупка, поне ще знаем едно: под нея някъде са останали листата от 2026-а.