Популярният психотерапевт, психолог, писател, преводач Мадлен
Алгафари гостува в Професионалната гимназия по строителство, архитектура и геодезия “Васил Левски” в Благоевград. На срещата, в непринудена атмосфера и без предварителен сценарий, ученици, учители и родители задаваха въпросите, които ги вълнуват, а специалистът говори за любовта, отношенията между родител и дете и трансформирането на образователната ни система. Мадлен Алгафари анализира детайлно и агресията в училище, влиянието на информационните технологии върху здравето на подрастващите, живота във виртуалната реалност. Ето и част от зададените от присъстващите в залата ученици и родители въпроси и отговорите на експерта с близо 30-годишен стаж в сферата на психологията.

  • Г-жо Алгафари, как да живеем едновременно във виртуалния и в реалния свят, и то когато сме притиснати от информационните технологии, бомбардирани сме от информация?
  • Количеството информация, която постъпва на прага на нашите сетива, е толкова много, че мозъкът не може да я обработи и започва да изключва. Това, което можем да направим, е не да заклеймяваме информационните технологии, така или иначе светът се развива и няма как да се върнем в 15-и век – да живеем без ток, на свещи, или да ходим на полето да мрем.
  • ДА, ТЕХНОЛОГИИТЕ СЪЗДАВАТ МНОГО
    УДОБСТВА, НЯМА КАК ДА СЕ ЛИШИМ ОТ ТЯХ, ВЪПРОСЪТ Е В
    КОЛИЧЕСТВОТО И КАК ТЕ ВЛИЯЯТ НА ТЯЛОТО НИ, КАКВИ СА ПОСЛЕДСТВИЯТА.
    Нашето тяло почти не се е променило от времената на първобитните хора, има само някои малки разлики. Едната е, че нямаме косми, защото сме измислили дрехите и космите са си загубили предназначението, паднал ни е деветият зъб и сега е на път да изчезне и осмият, тъй като ядем обработени храни. Другото е, че мозъкът се е понагънал малко, челният лоб се е поувеличил. Това са единствените разлики и всъщност тялото ни е почти същото, но живеем по много по-различен начин. Единствените усилия, които са полагали нашите прадеди, са да тичат да хванат глигана, да съберат билките, да поддържат огъня… Докато сега, само си представете, в нашия един ден колко много действия извършваме, които не обслужват непременно това само да сме се нахранили.
  • ТОЗИ НАЧИН НА ЖИВОТ,
    С ТОЛКОВА МНОГО
    НАПРЕЖЕНИЕ НЕ ОТГОВАРЯ НА БИОЛОГИЧНАТА НИ БАЗА И ТЯЛОТО НИ ВСЕ ПОВЕЧЕ СЕ ИЗТОЩАВА.
    Бидейки пък забравено покрай виртуалната реалност, то започва да си отмъщава със симптоми.
    /Тук М. Алгафари пита дали някой от присъстващите знае кой е най-бързият антидепресант и ученичка отговаря: хапчето./
    Не е хапчето. На него му трябва определено време да се разтвори, да тръгне по кръвообръщението…
  • НАЙ, НАЙ-БЪРЗИЯТ АНТИДЕПРЕСАНТ, СВАЛЯЩ НАЙ-БЪРЗО ТРЕВОЖНОСТТА И ПОВИШАВАЩ
    НАСТРОЕНИЕТО,
    Е ПРЕГРЪДКАТА.
    Тя започва да действа на секундата, в момента, в който се прегърнем. И ако се направи пълна кръвна картина и се видят нивата на хормоните, мускулните групи, коя колко се е стегнала, веднага ще видите една коренна разлика. Все едно са две различни състояния, едното – преди прегръдката, отговаря на болест, а другото – след нея, на здраве. Когато живеем във виртуалната реалност, това нещо се забравя.
  • В ЯПОНИЯ ИМА ЕДИН ФЕНОМЕН – ХИКИКОМОРИ, ДЕЦАТА УМИРАТ ПРЕД ЕКРАНА НА КОМПЮТЪРА.
    Те не ядат, до тоалетна дори не ходят и ей така си умират на стола. И когато патоанатомите правят аутопсия, казват: “Не може да разберем, няма физическа причина. Все едно просто шалтерът е изключен”.
    Освен това виртуалната реалност създава една крива представа за истинност. Например едно дете, което живее само в пространството на интернет, не трупа житейски опит в живия, физичния живот. Това може да бъде много опасно, има такъв случай.
  • ДЕТЕ ЗАСТРЕЛВА С
    ПИСТОЛЕТА НА БАЩА СИ ДРУГО ДЕТЕ И ОСТАВА МНОГО ИЗНЕНАДАНО
    ЗАЩО ТО НЕ СТАВА ОТНОВО, НЕ СЕ СЪЖИВЯВА, КАТО В КОМПЮТЪРНИТЕ ИГРИ.
    Защото в компютърната игра, където се стрелят, следващия път, като включиш компютъра, този същият герой пак е жив. В този смисъл липсата на възможност да се направи разлика между виртуалната реалност и истинския, живия живот е много опасно, когато става въпрос за мъничко дете, което не може само да се ориентира, не може само да натрупа знания кое всъщност е животът.
    Затова ако ползваме облагите на технологиите, то поне трябва да сме достатъчно мъдри да знаем, че трябва да сложим една граница, след което е добре да ходим навън, където има трева, дървета, птици. Да пипаме, да говорим наживо с други хора, а не да общуваме с някакъв екран или както често се случва, да стоите един до друг и да си приказвате през телефоните. Това е нещо, което разболява, и то в буквалния смисъл. Разболява не само тялото, а и душата, защото те са двете страни на една и съща монета.
  • РОБОТИЗИРАНЕТО, КОЕТО НИ ОБЕЗЧОВЕЧАВА,
    Е ОСНОВАТА ЗА
    ПРОЦЪФТЯВАНЕТО НА ФАРМАЦЕВТИЧНАТА ИНДУСТРИЯ
    Както преди малко някой от вас каза, хапчето. Защото симтомите почват да валят един след друг, ние не се усещаме, че се саморазболяваме, при това качествено. И тогава системата казва: имаш проблем, ето ти хапче. Но защо да се стигне до този проблем, защо да вземем хапчето. Да, интересът на индустрията е да купим хапчето, но нашият интерес е да сме здрави.
    Мъдрият човек си задава въпроси: кое от всичко случващо се е истинското, докъде мога да живея в тази реалност, къде имам контрол, правейки личен избор, къде мога да сложа границата, кое удължава живота. Обикновено младите хора не си задават такива въпроси, защото все още организмът е пълен с енергия, но после в един момент болежките започват да се обаждат и виждате какво се случва.
  • УЖ Е НАЙ-УМЕН ЧОВЕКЪТ ДНЕС, УЖ ИЗМИСЛЯ КАКВИ ЛИ НЕ МАШИНКИ, А ИМА НАЙ-МНОГО БОЛЕСТИ
    Някога е имало много по-малко болести, а сега са супер много. Те не идват случайно, а нещо да кажат. Да кажат, че някъде се отклоняваме от верния път. Затова трябва да има някаква граница.
    Да, ще стоя два часа на компютъра, но после ще изляза да поспортувам, да се срещам с живи човеци, да ги пипам, да ги гледам. Физическият контакт е изключително важно нещо, не говоря за сексуалния, а за физическото докосване, защото по този начин запазваме човечността си, иначе сме на път да се превърнем в киборгите от филмите.
  • Какви, според Вас, са грешките в нашата образователна система, след като толкова ученици излизат неграмотни?
  • Не се намира подходящата форма. Ако е през интересното, любопитното, забавното, всички ще учат с удоволствие. Мисля си, че е много важно да има и индивидуално отношение към всяко едно дете, защото всеки човек е добър в нещо, има някакви умения в дадена област. Всички бихме били мотивирани да правим нещо, ако то е нашето. Например, ако някой ме кара да чета техническо упътване за уред, ще откача, но с удоволствие бих чела художествена литература. Така че всеки човек има посоки, нещо, което е негово и не е негово. За мен акцентът трябва да бъде поставен върху това. Естествено, трябва да има едно базисно ниво на знания в различни области, но и индивидуално отношение, което никак не е лесно. Образователната система трябва да се трансформира, така че да се концентрира не върху паметта, възпроизвеждането, а върху мисленето, логиката. Тоест – не да можеш да кажеш какво пише на втора страница вдясно, на четвърта вляво, на пета отгоре… а сам, творейки, да стигнеш от А до Я. Ако се мине през творческото, мисля, че всеки ще е по-заинтересован да учи.
  • Как да се справим с агресията в училище?
  • Агресията бива няколко вида – първична, каквато има и при животните /например кучето ще те лае, нападне, ухапе/, садизъм – държим се злонамерено и нараняваме другите, и мазохизъм – самонараняваме се. Последните две са болните форми на агресията.
    Здравата агресия, тази, която би спасила света, е добронамерена, тя е с уважение и звучи така: “Струва ми се, че твоята постъпка е глупава, а ти не си глупак и на мен не ми е все едно. И понеже много държа на теб и си ми важен, затова ти го казвам”. Това е здравата агресия. На човека отсреща му става ясно, че аз съм срещу действието му, но не и срещу него. Утвърждавам човек, а отричам постъпката му.
    Садизмът обаче, който често прилагаме, звучи така: “Глупак, тъпак, идиот такъв, никога не се съобразяваш с другите, голям си егоист…”.
    Тук вече наранявам, лепя етикети, обобщавам, отхвърлям целия човек. Така аз не го мотивирам, а нападайки го, го наранявам и той трябва да ми върне. И така става верига – аз на теб, ти на мен.
    Мазохизмът е: “Ох, все на мен такива ще ми се паднат. Аз, дето толкова много правя за хората, мен никой не ме оценява, неблагодарници…”. Тоест, нападайки себе си, се изкарваме жертвата, страдалецът, но всъщност това пак е агресия към другия, защото го караме да се чувства виновен, дразним го, досадно му е или го притесняваме.
    Единият начин да спрем агресията е да влезем в първичната и когато сме критични, да сме от полето на доброто, честни, но добронамерени и уважителни. Това е, когато трябва, ние да сме първи. Когато ни нападат, здравата реакция е да покажем, че чуваме човека отсреща, дори и да не ни е много приятно. Например да кажем: “Добре, разбирам, че това е твоята гледна точка. Ти мислиш, че не съм права. Може пък да е така, но дай ми тогава ти няколко съвета, постави се на мое място, как да съм по-права?”.
    Тоест не нападам, не се опитвам да вменявам вина, не мрънкам, не обиждам, а давам топката на човека отсреща. Това показва увереност. Спокойна сила и категоричност, това са синонимите на здравата агресия, иначе става око за око, зъб за зъб. Това е много важно и ако го схванете, ще бъдете по-щастливи и здрави.
  • Мислите ли, че в училище трябва да има оценка за възпитание и дисциплина?
  • Преди оценка за възпитание и дисциплина трябва да има поощрения. Тази оценка обикновено е санкционираща и преобладават по-скоро ограничителните мерки, а се пропускат някак си между капките похвалите, поощренията, утвърждаването. В човешката история се знае, че “морковчето” винаги е било много по-добър инструмент за възпитание, отколкото камшикът.
  • Тоест, според Вас, учениците трябва да бъдат поощрявани, а не санкционирани?
  • Разбира се. Те първо трябва да бъдат поощрявани, а санкцията да е на последно място.
  • Г-жо Алгафари, Вие лично имали ли сте усещането, че в даден момент сте се провалили като родител?
  • О, да, много пъти. Аз съм от изяло учителско семейство, баба и дядо, майка и татко – всички са били учители, и за мен още от малка ученето се е превърнало в основна ценност. И в един момент синът ми заявява: “Това са глупости, няма да го уча”. Опитвала съм много да го мотивирам и сега в момента се старае да навакса. В този смисъл понякога ти трябва собственият опит, а не някой да ти го набива в главата. Всеки си има своето темпо и живот и ако с уважение водим диалога, ще бъдем чути. И обратното, ако говорим с неуважение, няма да бъдем чути.
    Важното е тийнейджърът да разбере, че не прави даденото нещо за кефа на майка си, баща си, учителите, а за да овласти себе си. На английски има по-точна дума – power, или правя се по-мощен, силен за живота. И ако от тази гледна точка го мислите, а не защото някой възрастен ви е казал, че така трябва, ще имате по-малко проблеми, по-малко ще ви дуднат и в същото време ще се чувствате много по-удовлетворени, защото вие ще сте и сценаристът, и режисьорът, и главният актьор, на когото публиката ще ръкопляска.
    СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА
  • Ученици от ПГСАГ и ЕГ, учители, родители изпълниха залата за срещата с М. Алгафари
  • Директорът на ПГСАГ М. Митова я посрещна с красив букет цветя
  • Гимназистите поздравиха М. Алгафари със стихотворения
  • Експертът с близо 30 г. професионален стаж в областта на психологията отговори детайлно на зададените въпроси