На полусрутената дъсчена ограда залепиха нов некролог — една душа престанала вече да страда, един свой раб повикал Бог. Небрежно покрай него стара дама мина, след нея весел рой деца, и ей проточиха се подир тях мнозина с безгрижни, ледени лица. Обаче никой взор не пожела да метне, да спре, да прочете ред… два! И палавият пролетен ветрец най-сетне на тротоара го отвя.

И дълго, дълго там стоя си некролога, незнаен и невиден пак, но ето мършав пес пристъпя без тревога, подушва го и дига крак. Христо Смирненски, “Съдба” Два портрета - една съдба. Вероятно непознатите лица, които се усмихват от избелелите снимки са на хора, живели някога в къща, в столичния център.

Къща, която скоро ще бъде съборена, а животът, който някога е кипял вътре - отдавна забравен. Два побелели от прахта портрета на мъж и жена. Вероятно влюбени, вероятно отдавна починали. Две съдби, оставени до контейнер за отпадъци. Кои са те? Никой не знае. Снимки на захвърлените портрети са публикувани в социалните мрежи. Наречете го повод за размисъл. Колко пъти отминаваме човешки съдби? Виждаме хора, лица… не знаем нищо за тях. И изведнъж виждаш два стари портрета и в главата ти се завъртат куп въпроси: Каква е историята им? Обичали ли са се? Имат ли деца? Живи ли са? Колко глъч е имало в къщата им? Два портрета. Една голяма любов. И една прашна, неразказана история.

“Ситен прах по старите первази и мислите самотно във главата ми кръжат. Теб търсят. Тъй горещо да те срещнат и в тъмен облак дим да се стопят. И искат тишината помежду ни да изчезне. И тези погледи да станат само мит. И телата ни горещо да се вкопчат и в стон да се превърне моя вик. А первазът в стаята е все тъй прашен. И мислите в главата ми все още тъй безпомощно кръжат. Теб търсят. Тъй горещо да те срещнат. И в устните ни в миг да се стопят”