На днешната дата преди 122 години се ражда един от най-големите български поети - Гео Милев. Той е основен представител на експресионизма в българската литература. Заедно с други симпатизанти на левицата е убит от полицията след атентата в „Света Неделя“ през 1925 г. Баща е на детската писателка Леда Милева. По случай годишнината от рождението на Гео Милев ще ви припомним няколко откъса от творчеството му:

Януари (из “Експресионистично календарче” за 1921 г.)

В този ден съм аз роден.
В този ден между ледените зъби на студа глъхне прехапан последният рев на снежните бури. Голямата мечка настръхна замръзнала - бяла - от лед; между блестящите и ледни зъби - разтрошеният диск на Полярната звезда.
Тишина и неподвижност на синия мраз; под безтрепетните зари на северното сияние.
Над прага на моята съдба стои беловласият старец Водолей: на моята съдба неспирната струя, която той излива - замръзна, моята съдба.
В този ден съм аз роден и сърцето ми, новородено, замръзна в миг: огромен светъл къс от лед.
Аз видях, че прозрачен светъл ангел донесе между своите нежни пръсти сърцето ми - далече от блажените предели. Той не дойде: издъхна нежното сърце в ледените нокти на мраза.
В този ден съм аз роден. Сърцето ми замръзна: огромен светъл къс от лед.
Не любя аз. Сърцето ми е лед - камък, желязо - жестоко. Не любя нищо, никого. Не любя!
О, книга на враждите!
Аз грабвам в ръка сърцето си - огромен леден камък - и чакам: готов за бой.
Горко на меките чела!

***

(Там - може би зове ме гробът на мойта горестна любов.)
Ден и нощ
без покой
аз го диря навред
и отивам напред
през света,
с раздрани нозе и без мощ
- душата дълбоко в нощта -
ден и нощ
без покой,
години безчет!
и безброй:
Де е той?

Из „Стон”

 

***

Аз бих обичал мойто щастие
и моите случайни радости,
аз бих обкичил в сладострастие
съня на всичките си младости,
във всеки сладък час причастие
бих взел от кратките си радости

- ако да бях в тоз свят един,
не сред усмивки без участие,
ако на бе зад всяко щастие
скрит страх,
ако не бях самин
аз кръстен с горкото причастие
на жълт неврастеничен Сплин.

Из „Аз бих обичал мойто щастие”

 

***

Залязвам аз в зеления твой поглед -
така без страст и злобно избледнял,
усмивката ти е за мене строг лед
и всяка ласка - тягостен метал;
вода от пепел пия в глътки топли -
без вопли, без покруса, без печал:
о, час за горко бягство ме заклина
далеч към камък, лишей и пустиня.

Там моя гроб ме чака в мрак потаен
- ни плачуща върба, ни кипарис -
и в плочата надгробна ще вдълбая
сам свойто име: горка летопис
на любовта ми...
Сляп виси безкрая.
Мълчи дълбоко там безцветна низ.
Мре кървав месец - сетня четвъртина -
сред камък, лишей, кости и пустиня.

Из „Гроб”