Позната ли ви е ситуацията, когато някой винаги е недоволен от това, което правите, или от начина, по който го правите? Когато това обхване не просто „къде си събуваме обувките след работа“ или „как закъсняваме за всяка среща“, а почти всичко… явно има проблем в самия човек насреща. Но това е изключително трудно да се улови, и още повече – да се докаже! Постоянното недоволство дотолкова ни стресира, че преди да помислим за другия човек, ние вече сме в „обяснителен режим“ за своите недостатъци, пропуски, умора… Още повече, ако отсрещният е някакъв авторитет за нас – родител, близък приятел или любим.

Странно, но нещата понякога се влошават именно от „обяснителния режим“ – отсреща се започва: „Стига се обяснява“, „Стига се извинява“, но отново без обич, прошка или елементарна симпатия. Остава усещането е, че ще бъдеш приет единствено ако изпълниш някакви условия, които най-често трябва да предвиждаш „във въздуха“ и са свързани с постоянно напрегнатото настроение на отсрещната страна.

Несъзнателно ние започваме да търсим как да бъдем някъде без него или нея. Оттам, а не непременно заради изневяра, често са провокирани безкрайните закъснявания след работа, пазарувания, екскурзии, „на риба“, „с приятелки“ и т.н. А в наши дни е още по-лесно „да отсъстваме“, потапяйки се задълго във виртуалния свят на телефона си.

Дали да отвърнем с омраза? Най-често ние не искаме. Защото обикновено такова въздействие имат към нас прекалено близки хора, или хора, които уважаваме и реално не им намираме друг недостатък. Но все пак нещо в нас иска да извади проблема на светло и да го реши веднъж завинаги. Опитвайки да намерим „какво именно правят тия хора към нас“ обаче, ние почти не можем да дефинираме нещо „едро“, за което да седнем да разговаряме! Те ни цедят душата на дребно, с дребнавости, които очевидно за тях имат огромно значение и душата им е глобално ранена, когато ние просто леко сме намокрили ламината на пода или нещо подобно. През цялото време усещаме, че те сериозно се изживяват като жертви или като наши изтощени наставници.

Как да атакуваме тогава проблема, който се крие и дори няма име? Ами като го намерим там, където той е. Проблемът не е в нашите недостатъци, макар че и на тях трябва да се отделя внимание. Проблемът е нещо в светоусещането на другия човек, а за да успеем да го атакуваме, ние трябва да се поставим спрямо този човек в положение на състрадание и грижа. Разбира се, това преди всичко се случва във вътрешния ни свят. Можем да се молим за този човек. Можем да насърчаваме всеки негов опит да се радва на живота, да бъде спокоен и благодарен. Можем да окуражаваме потапянето му в нови занимания и среди, където да излекува своите собствени душевни рани. Резултат непременно ще има! И задължително трябва да спрем да се преценяме през неговите очи. Когато той коригира някой наш недостатък, ние не трябва да допускаме чрез това той да „квалифицира“ цялостната ни личност, душевност, професионализъм. Задължително е да не допускаме той да ни нанася дълбоки рани, дори в началото заради това да му изглеждаме „безчувствени“. Все пак, и лекарите не плачат за всеки свой пациент, но са проницателни и полезни в своята твърдост.

В много случаи проблемите идват и от нашия началник. Тогава се наблюдава дори явлението днес да изисква едно, а утре точно противоположното нещо, само за да покаже властта си и да ни държи в напрежение на „несправящи се“. Хубаво е понякога да наблюдаваме ситуацията „отстрани“, та колкото и да сме съвестни, да усетим кога нещата отиват към патология. Възможностите за общуване с такива началници често са много по-слаби, отколкото с близките. Да се помолим отново не е напразно, дори заради самите нас. Но ако ситуацията не се променя, да си търсим по-здравословно място може да се окаже най-правилното решение.