По повод подновените предизборни изблици на Бойко Борисов срещу комунизма, който иначе обгрижва(ше) не само като приближен слуга на Тодор Живков, но и в качеството си дългогодишен съзаклятник с Георги Първанов и благосклонен “опонент” на БСП, мнозина припомнят отново как сме пропуснали да затворим темата за комунизма през и след 1997 г.

Казват, че сега вече да се говори за комунизма е “претоплена манджа”. Нима? Става дума за точно обратното- за една замразена, лоясала, гранясала истина, която другарите и другарките не желаят да бъде сервирана за публична консумация, за да не им приседне на тях.

Когато на 20 януари тази година ТАСС илюстрира възмущение на външния министър на Русия Лавров как се оскверняват съветски паметници в чужбина ( в онази, която в Кремъл наричат “близката”, т.е. “тяхната” чужбина) със снимка на българския партиен монумент в Борисовата градина, написах, че Москва пак се гаври с покор(е)ната България. http://offnews.bg/news/Sviat-_12/Moskva-se-oplaka-Strani-ot-ES-vazhvaliavat-Hitler-i-oskverniavat-save_644952.html

Онова, което наистина пропуснахме бумерангово обаче, беше не  само и дори не толкова да развенчаем българската комунистическа митология и нейната символика, колкото далеч по – устойчивата, ръководната спрямо нея съветска демонстрация на руско влияние у нас , охранявано от огромните монументи на окупаторите, необозпокоявани на пиедестала и днес в качеството им на “освободители”.

Все пак на “светините” на БКП беше посегнато. Направиха го самите другари и другарки, когато си сменяха козината и наредиха да се махнат петолъчките, сърповете и чуковете, а срещу взривяването на мавзолея на съветския наместник Георги Димитров ( не дори преместването, каквото е искането ни за МОЧА) направо не шукнаха.

Прави ли ви впечатление, че в околностите на също достатъчно внушителния партиен паметник в Борисовата градина, представен от ТАСС като съветски монумент, срещу който е имало посегателство, няма и не е имало подобие на свирепите мерки за сигурност, предприети по искане на Москва в защита на пазителя на статуквото , какъвто е Монументът на окупационната червена армия МОЧА?

Така че , големият пропуск беше именно в това: да кажем сбогом на колиниалното ни минало, което продължава да бъде част от настощето за нас безмълвно, но всъщност крещящо постсъветско настояще.

Ако през април 1993 г., когато МОЧА беше подготвен със скеле за демонтиране в изпълнение на решението на Столичната община не се беше намесил руският посланик Авдееев и ако неговият подчинен , назначен от лобито на от проруската корпорация Мултигруп, какъвто беше Желевият съветник Любен Беров, днес България можеше да има друга съдба. Прекършена обаче беше българската воля за съпротива срещу наследството на съветския колониализъм и проблемът се превърна от кариес в гранулом.

В резултат на това тук беше изпълнена заповедта кръгом и през парадния вход на най-високия пост в държавата беше допуснат угоден на Москва президент, продукт на дългогодишното “продуктово позициониране” на московската пета колона, която го мобилизира на терена от резервната скамейка.

Share on Facebook