Онези, които се опитват да реанимират катастрофиралата в Лондон комуникаторска непобедимост на Бойко Борисов отчаяно се опитват да изместят темата към (без)съдържателната страна на глупостите и русофилските истерии, с които някои от опониращите българи наистина са се изложили в своите въпроси и реплики. Самият Борисов, попаднал за първи път под подобен недружелюбен обстрел, също така безуспешно се опита да приложи любимия си метод да отговаря не онова, за което го питат. На моменти, попадайки под този русофилски приятелски огън, той изглеждаше като Тодор Живков на 10 ноември 1989 г., занемял от изненада, че другарите му го атакуват и свалят от пиедестала, на който са го боготворили до вчера.

          Случи се всъщност това, което се случва на всеки лишен от медийната му охрана българин, обект на русофилска агресия в Българи. Но с тази разлика, че той би могъл да се защити на място. Само че плати цената на дългогодишното си флиртуване с нея. А на наистина важния въпрос за Пеевски като негов (уж таен) ортак, с който си делят порциите в България, просто „даде заето”.

Понеже, както вече отбелязах, в Лондон Борисов за първи път загуби пиар слово, този факт поражда размисли за началото на неговия политически край. Ето защо ще бъде полезно да си поприпомним малко въпросното му начало като премиер.

Ето някои изказвания на Бойко Борисов в първата година от първия му премиерски мандат, с кратък актуален коментар към днешна дата:

Макар че можете да направите експеримент, в колата имам една кутия. На нея съм си написал на листчета глаголи, думи изречения. На английски. И си запаметявам и наизустявам. Сега ще е смешно още повече да казвам, но така, като се говори бавно, разбирам какво казват. Или най-малкото веднага ми се наострят ушите. Чуя ли “Congratulation, Borisov”, не слушам нататък.”

За цели пет и повече години след това изказване Борисов явно не е мръднал от нивото на едничката дума, която е научил на английски. Очаквал е да я чуе и както обикновено да спре слуша и на срещата с българите в Лондон, за да си говори на спокойствие неговите самохвални неща. Лошо нещо е рутината на слабия ученик- рано или късно го проваля, когато богатите му родители го пуснат да се оправят сам в живота.

 

„За мен са 10-11 години вече, защото е една и съща отговорността. Като бях главен секретар, пак цялата държава, въпросите бяха главно към мен, като станах кмет, всичко се въртеше около кметството в София, ако си спомняте. Сега същата отговорност.”

Това самохвалство с поетата отговорност е може би най-големият автокомпромат за Борисов, особено като се насложат още 4 години. Дори и да се отчете едногодишната му пауза в позата на опозиционер на Пеевски и Орешарски, Борисов е на власт вече 15 години, но вече не се хвали с този факт. Защото би трябвало да понесе всичките негативи, натрупани през това време. Ето защо той престана да кълне своите предшественици, върху чието злощастно наследство изгради образа си на бунтар срещу статуквото, чието олицетворение е днес.

Аз обичам хората и не искам да им нанасям вреди и щети. Жал ми е да посегна с големия сатър да изрежа всичко, което в момента трябва да се изреже.

Този изблик на угоднически хуманизъм спрямо избирателя Му, трябва да се чете в противоречивото си съзвучие със следващите няколко мизантропски цитата на казаното от него по същото време:

Най-голямото ми предимство е, че нямам приятели. Не съм на този пост, за да се харесвам на хората.

Почнеш ли да угаждаш на много хора, станеш ли диалогичен за тях, комуникативен, приключваш като министър. Защото всичко е направено във вид на схема.”

„Като станах министър-председател, разбрах, че думата любов не съществува, всичко е само пари.”

Стане ли дума за истинска политическа любов обаче, Владимир Путин е бил през 2010 г. истинският избор на Борисов. Без задръжки той го определя като номер едно пред всички български политици така, както след путинофилския изблик на Доган от 17 декември миналата година същият беше обявен от говорителите на Петата колона у нас за „най-добрия българин”, „най-големия визионер на прехода”, „най-дълбокия анализтор” и т.н.

В момента с Владимир Путин имаме много добър диалог, той ме разбира по-добре от българските политици.”, казва Борисов, чиито монолози по адрес на Путин и днес са все така подмазвачески.

„Там, където съм аз, е прозрачността.”

Така е, за мнозина Борисов си е прозрачен от самото начало, но днес прозиращите стават повече.

Мисля, че нито за момент някой не си е помислял, че ГЕРБ има друг ръководител освен мене. Всеки си знае мястото. А ако не си знае, ще го подредя.”

Как ли ще „подреди” сега „виновните” за това, че едни младежи го направиха за смях в Лондон, за което вече се търси виновникът и май медиите на Пеевски го откриха в лицето на посланика Константин Димитров, който не се е хвърлил да защитава Началника подобно не медийните му слуги в България?

Много ви моля, когато речете да ме пресирате, да знаете, че съм написал оставката на правителството и тя е в джоба ми. Влагам целите си усилия и характер, но всичко си има граници.”

Интересно, какво ли носи от Лондон в джоба си (де)пресираният Борисов?


Аз мисля, че не трябва да се спекулира с това, което съм казал, а обратното.”

Ето това е достойно за Борисов универсално обобщение на ситуацията. Обаче ще си позволя да го попресирам още малко с някои други аналогии. Например с онова, което се случи на неговата ракета носител в политиката Симеон Сакскобурготтски в Лондон през октомври 2002 г. Безмилостният журналист Тим Себастиан , водещ на публицистично предаване в телевизия БиБиСи, не просто „размаза” монархо-социалистическия ни премиер, а направи нещо още по-дръзко: буквално го обвини в лъжа, доказвайки това черно на бяло.

          С това Себастиан развенча и лъжата, че премиерът ни не дава интервюта в България заради смущението си от своето езиково несъвършенство пред българската аудитория.

http://www.mediapool.bg/simeon-ne-sam-obeshtaval-da-opravya-stranata-za-800-dni-news18408.html

Тим Себастиан: Преди да станете премиер по време на изборната си кампания направихте много голямо обещание. Казахте, че ще трансформирате икономиката за 800 дни. Вече е изтекло половината време, но вие сте далече от целта си.

Симеон Сакскобургготски: Може ли да ви коригирам, не вас, а може би това, което сте прочели. Казах, не съм обещал, по време на кампанията си, че за 800 дни ще се опитам да задвижа и да оправя нещата. Никога не съм дръзвал да кажа, че за 800 дни ще променя нещата, защото за 12 години различни правителства не успяха да постигнат това. Кой съм аз да направя това?

Тим Себастиан: Бихте ли посочили, какво точно сте казали тогава?

Симеон Сакскобургготски: Че за 800 дни ще задвижим нещата в правилната посока.

Тим Себастиан: Благодарение на нашата служба за мониторинг имаме пълния запис на това, което сте казали. Не казахте ли, че сте готов да предложите план за икономически мерки и социалноикономическо партньорство, чрез които известният български индустриализъм и предприемачески дух ще променят живота ни за 800 дни.”

 

След този разгром говорителят на Сакскобургготски Димитър Цонев имаше нахалството да обясни на ревнивите ( все пак) български репортери още при кацането на особата обратно на летището в София на 15 октомври 2002 г., че началникът му не дава интервюта тук защото в България няма такива добри журналисти, като онези в Лондон. Както знаем, Цонев, вместо да потъне ( от срам?), изплува за награда на екрана на БНТ, където грее победоносно и днес.

 

Пиша това като неочакван финал на текста, който сте прочели. Защото у нас наглостта на обслужващия властта персонал се възнаграждава. Не звучи оптимистично за желаещите да се държат като нормални журналисти, но поне остава утехата, че всяко „величество”, колкото и да е охранявано, слиза от върха. Там остават само придружителите му от обслужващия персонал, за да служат и на следващите покорители на партийно-държавния Олимп. От шерпи винаги има нужда. Те са се покатерили нагоре с ноктите на своя цинизъм, въобразявайки си, че това е голям успех, без да си дават сметка, че така позорът им се вижда най-ярко.

 

Share on Facebook