Когато приятел е болен и последното нещо, което си чул предишната вечер от него "човек, не издържам, няма такива болки"...
Когато чуеш "операционна", "по спешност", Пирогов, "детето ми", "влизам", "обичам те", "дръж се", "ние сме с теб", "страх ме е"....
Спираш насред пътя, облягаш ръце на волана и резко почваш да мислиш за Бог.

Всичките ти провали, на работа, с гаджетата, с онези които си обичал, и онези, които си ненавиждал, всички спорове, всяко разочарование, лъжите, които си чул...., лъжите, които си изрекъл, сега изглеждат като евтина селска свада.
Те просто нямат смисъл, ама никакъв.

Осъзнаваш, че всичките ти постижения, претенции и вещи, богат-беден, красив-грозен, мой-твой...
са едно концентрирано безсилие в раменете ти и, по дяволите, не ти никнат крила. Не ставаш ангел и не ходиш по облаците да измолиш същия тоя Бог да спасия Анастасия. 
Седиш и мълчиш.

Мълчиш и затваряш очи пред живота, молейки се само друг да излезе от упойката жив. 
Той да отвори очи.
Да диша.

Когато приятел е болен, си викаш, баси, ще бъда по-добър човек, всичко ще правя с добро, какво да е, само да оживее.

А Бог те учи да го правиш, докато не е късно. Само той си знае как.