Не ми се е случвало да страдам така за мъж, както за загубата на приятел.
Колкото и патетично да звучи, не го пожелавам и на най-големия си враг.
Да скъсаш с гадже, е поправимо – ще си намериш ново. Но да пуснеш приятел да си ходи от живота ти, е почти непоносимо.

Мястото срещу теб остава особено празно. Никой нов не може да вземе точната му форма и сърцатост. И тук не важи рецептата за емоционално здраве, след като някой хубостник те е пръждосал. Там работата е лесна – слагаш най-виртуозната си рокля, най-закачливите си обувки, наливаш тялото си с безкрайно количества водка, ревеш денонощно на рамото на аверите си и късаш маргаритки в несвяст. Или поне това ни показват по филмите. Моето справяне с разлъката е диаметрално противоположно, но за това друг път.

Но какъвто и да е починът за събирането на сърцето отново с неговата цялост, една-единствена съставка е неизбежна – приятелките. Само една жена може да разбере степента на разкъсване. Само една приятелка е наясно как, колко и къде ли не те боли.

Но когато едно приятелство свърши, кой ще се цани за еликсир на попарената душа?

Случвало ми се е два пъти да губя приятелки.
Първия път го преживях като жигосване. Отказвах да пусна човечето да си тръгне, отказвах да живея в неведение за моя грях, за който знаеше целият свят, но аз не бях заслужила да разбера своето провинение, изразяващо се под формата на „прекалена загриженост“. Опитвах се с молби, с подкупи, с примамки да намеря отговор на приятелското й огорчение, но все „не му беше времето“. Не й се говореше „сега“, не беше „важно“ и така докато най-накрая не чух думите „Поне си починах малко от теб“. Точно тези срички ме освободиха в мигом от двугодишната ми агония. В тоя момент осъзнах, че приятелството ми се беше уморило от чакане. Че вече нямаше какво да даде и какво да вземе.

Опаковах това, което беше останало като емоция у мен, и й пожелах дълъг, щастлив и ефирен живот.
Когато след година се случи нещо съдбоносно в живота на тази ми приятелка, ме потърси изневиделица. Изслушах я сърцато и разбрах, че наистина съм си отишла от приятелство ни. Че то вече не може да е пълнокръвно. По-скоро ми приличаше на нескопосано положен грим, който някога е рекламиран като перманентен, а в крайна сметка се оказва менте с изтичащ срок на годност.
Когато преди месец се омъжих, тя отново напомни за себе си. Усетих радост, искреност, усетих приятелство и ми стана тъжно. Разказа ми за нейните семейни несгоди, за красивата си дъщеричка, за битието в другата държава и ми стана свидно, че дори за две минути и половина отново бяхме приятелки. За кратко. За повече. Завинаги? Не знам.

С другата „приятелка“ се разделих сравнително по-кратко и неособено болезнено. Знаех, че не е читав приятел от няколко години, но въпреки това изпитвах дълг и желание да я закрилям. Знаех, че паразитира на гърба на приятелството ми, но, кой знае, сигурно съм имала нужда от статут на самарянин, който се грижи всеотдайно за другия, защото вярвам, че така правят приятелите.
Когато стана ясно, че ще се задомявам, тя отново напомни за себе си индиректно с един плах лайк във Facebook. Не усетих радост, не усетих искреност, не усетих приятелство. Усетих досада, омерзение, осквернение. Усетих нечистоплътност. И й пожелах щастлив живот, пълен с такива приятели, каквато е тя.