„Нахрани, пък тогава искай добродетели” – това ще напишат на знамето, с което ще тръгнат срещу теб и под него ще сринат храма твой. Защото на кого се полага да владее хората, ако не на тези, що владеят съвестта им и държат в ръце хляба им?"

Фьодор Достоевски

Избори са! Като на рафт в търговска верига – кой от кой артикул по-лъскав, по-примамлив, с по-блестящ етикет  и грее, грее!  

То си е все едно сме тръгнали на пазар. Оглеждаме, шумно глаголим, мислим, чудим се и ни се …повдига. От предусещането, какво ще изскочи изпод целофана  и станиолите. Не стават за ядене. Знаем го чудесно. Да не ни е за сефте да пазарим от хранителна верига. Дават и с намаление, и на промоция и по две три в едно. Пакетирани празнично, прокиснали, мухлясали, гъбясали…партии и формирования, завързани в коалиции с панделка с трикольора. То друго няма, а нали все нещо трябва да сложим в кошницата. Задължително е!  

Не, че ще се нахраним, не че няма да се отровим и лошото е, че не може да ги изхвърлим на боклука като ГМО-тата и „лакомствата“ от нехранителни ингредиенти, защото тези са с четиригодишна давност. Неприкосновени!

И не ние тях, те нас ще изплюскат. Те, продуктите на либералния пазар. Децата на свободната търговия. Галениците на дългата ръка на корпоративните споразумения – нашите насъщни, неизменни, Made in Bulgaria политици!

Като Хронос децата си ще ни изгълтат. Защото те пак като зловещия митичен Бог Време не вярват, че им е минало времето. Искат да са вечни. Радват се, че огладняваме за надежди и отваряме усти преди да отворим старите досиета в ума си, а като отворим усти и хоп, взели ни гласа! И така ставаме безгласни.

Натъпкани с пластмаса, консерванти и набухватели и… без глас.  Масовка в някакъв модерен мит, който няма намерение да свършва. Игра на доверие, а всъщност търговия, в която на печалба е само бакалинът, подредил евростандартизираните костюмирани, фризирани и ухилени пакети с въздух на рафта.

Поне санкциите за задължителното гласуване, току що чувам  паднали, а с тях и камъкът от сърцето, че мога да се въздържа от избора, да стисна зъби и да отворя очи, за да се уверя за кой ли път, че няма нищо, което търся. Че и да питам ще ми отговорят: „И в склада няма“. И да напусна магазина. Така беше през комунизма – избирай от компир и картоф, не ли? А сега сме демокрация. Влизаш в магазина, гледаш, пипаш, подушваш и не бият като си тръгнеш с празна торба. За сега де, след новите търговски споразумения не се знае. Ако не се оправдаят очакванията на корпорациите от потребителските мащаби на местните избиратели – потребители  изобщо не се знае какво ни чака…Но да не се объркваме.

Сега за друг пазар ми е мисълта. Значи, повтарям си на ум, за да не забравя хипнотизирана от някой нов, обещаващ  еко, био, чист и неупотребяван  на пръв поглед, а всъщност синтезиран в познатите лаборатории супер деликатес, повтарям си: „ставаш и излизаш, с празни ръце, но с малкото хартисало достойнство“.  И с глас.

Защото няма малко зло. Малкото зло отчувано с ГМО и стабилизатори от развитите технологии на супервайзорите  става предпоставка за унищожение.  Унищожение на здравия разум и самосъхранителния рефлекс  да отказваш неприлични предложения.

И тъжното е, че няма кой да ритне сергиите. Няма кой да изгони търговците и да помете оборите барабар с касовите апарати, пардон машините за гласуване.  Няма кой.