Човек трябва да види лично прекрасен ( в централната си част) украински град, като Одеса, за да си даде сметка чрез сравнение с постигнатото у нас в инфраструктурно отношение в подобен по големина град, като София. Благодарение на членството ни в ЕС поне столицата ни не прилича вече на изстискан от съветското господство лимон. Но за впечатленията ми – малко по-късно…

Като гост, поканен да направи изказване за ситуацията в България, участвах в еднодневна международна конференция в Одеса на 18 юни. Темата беше “ Руският неоимпериализъм: източници, генезис и последици за страните от Югоизточна Европа”. Имаше говорители по въпроса и от Грузия, Сърбия, Молдова, Босна и Херцеговина.

В отсъствието на официални лица, специалисти представиха различни аспекти на руската хибридна война срещу съседите на Русия и се обединиха в едно: че без обединени усилия няма да се справим с нея. Млад експерт от неправителствена организация ми предложи да обясня защо българският премиер и българският президент се състезават по сервилност пред Путин и то в рамките на седмица. Поиска и да му разтълкувам учудващата ( за него) позиция на премиера Борисов срещу обединени усилия на натовските черноморски държави като мярка за противопоставяне на руската милитаризация на региона.

Писал съм многократно по темата и е излишно да цитирам коментарите си за нюансите в проруското поведение на нашия политически “елит”. Но е за отбелязване, че украинските наблюдатели много внимателно следят (не)ставащото в България във връзка с “руската тема”. И мога да отбележа със съжаление, че българското съглашателство с Кремъл изглежда като жалко умилкване на фона на украинската решимост за противопоставяне на московската агресия.

Украинците и останалите гости на конференецията знаеха за унизителното поведение на двамата ни “най-видни мъже” пред Путин, на когото се надпреварваха да се извиняват миналия месец, но тактично ми спестиха упреците си. Погледите им обаче ми бяха достатъчни, за да се почувствам зле като българин при споменаването на това българска сомоунижение. 

За компенсация използвах броените часове свободно време да посетя паметната плоча на Христо Ботев на ул. “Новосельского”, поставена да напомня, че българският революционер е преподавал в местната гимназия.

 

 

 

 

 

 

А че Украйна е страната с най-голяма българска общност в чужбина усетих на заминаване, когато на летището в Одеса униформена млада красавица се поинтересува при паспортната проверка на чист български дали живея в София и ми пожела приятен път.

Забележителното за забележителностите в Одеса е това, че не са съветски- нито по дух, нито в архитектурно отношение, а за съветска пропаганда, да не говорим. Явно доболшевишка Русия е била толкова достатъчна в оформянето облика на града, че съветските другари не са имали какво да добавят. В резултат на това усещането в центъра е като връщане с машина на времето към царското време по отношение на архитектурното наследство. 

НА СНИМКАТА: Авторът на фона на сградата на операта в Одеса, архитектурната гордост на града.

 

 

 

 

И още едно сравнение се набива на очи. Ако ние се гордеем със спасяването на евреите в Царство България, то в Одеса определено са спасили културното им наследство. Без да броим синагогата, в София трудно може да се види нещо подобно на Одеса, където се цени еврейското чувство за хумор. Можете да видите кафенета с надпис “ При евреина” или да си купите сувенири със смешни фигурки на евреи без помен от антисемитизъм.

Ехото от съветската епоха се усеща само в индустриалните части на града, както и от картината на пъплещите лади между автобуси и тролеи, в сравнение с които софийският обществен транспорт изглежда като последен писък на западния прогрес.  Сравнението е отрезвяващо напомняне за нашето вечно мърморене и се питам с какво сме заслужили европейските подаръци ( като метрото, каквото в Одеса изобщо липсва) повече от борбените украинци. Просто имаме късмета да сме по – далеч от руската мечка и по – близо до западната част от Европа, осребрявайки стратегическото си положение на кръстопътя с Азия. 

“Откритията” ми по време на пътуванията обаче имаха и турски акцент. Установих, че на дисплея на предната седалка в самолета на турските авиолинии, с които пътувах, се мъдри туристическа информация за София, в която се съдържа русофилската лъжа за 200 000 хиляди загинали руснаци в Руско-отоманската война 1877 – 1878 г.( макар руските войски на Балканите да не са наброявали толкова, както знаем ).  Поводът за това преписване от българските официални лъжи е препоръката към туристите да посетят катедралата “Александър Невски”, втората по-важност забележителност в българската столица след джамията Баня Башъ, според този туристически указател. 

 

 

 

 

 

След като нашите русофили са превърнали дори съвременните турци в жертва на русолюбската дезинформация, да не се чудим за заблуденото българско “стадо”, склонно да пасе фалшивите руски новини, срещу които в България, за разлика от Украйна, няма никаква съпротива на медийно и особено на институционално ниво.    

 

Share on Facebook