Ивайло Андонов: Заслужих си мястото на САЩ 94

Бившият футболист Ивайло Андонов гостува в предаването "Код Спорт" по TV+. Той е юноша на Пирин (Благоевград). Играе последователно в ЦСКА, Албасете, Арминия (Билефелд), Локомотив (София) и Унион (Берлин). Изиграл е общо 300 мача с отборите и е отбелязал 112 гола. Димитър Пенев го взима в състава за финалите на Световното първенство в САЩ през 1994 г. Всички знаят, че след всеки успех по време на незабравимото американско лято Макето, както го наричат съотборниците, е душата на купона. След приключването на кариерата отваря школа за таланти. Тази година ще празнува юбилей.  - Здравей, Ивайло! Отдавна не сме виждали твоето марково козируване и маршируване след гол. Патентовал ли си го? Връщаш ли се към тези моменти?
- Хората, които се интересуват от футбол, са го запомнили. Това беше моят начин да изразя радостта от гола и да отдам нужната чест за усилията във футбола. Когато се осъществи една идея, заслужава да се чества. - Кой е най-ясният ти спомен от началото на кариерата ти?
- При мен явно са били генетично предопределени нещата. Майка ми беше баскетболистка и треньорка по баскетбол, а баща ми - футболист и треньор по футбол. В такава среда съм израснал, никой не ме е карал, но средата те води. Естествено един от най-ярките спомени е първият мач. Друг такъв е последната година. Говоря за Пирин, когато реших да приключа там, откъдето съм започнал. При мен беше планиран завършек на състезателната кариера. Винаги съм споделял максимата, че е по-добре да съжаляват, че не си на терена, отколкото да те съжаляват, че си на терена. - Дебютът ти в "А" група е през 1985 г. Спомняш ли си кой беше първият мач?
- Първият мач при откриването на сезона беше срещу Локомотив (София). Така се случи, че Михтарски го задържаха в казармата. Беше направил някаква беля. Чакахме го да си дойде за мача, но не можа. Започнах титуляр, изведох отбора като най-млад, за да тръгне първенството. Имаше 10-12 хиляди на стадиона и като излизахме хвърляха листчета - атмосферата беше малко като в Аржентина. Излизам и нищо не помня. От загрявката до 9-ата минута на мача ми е "бяло петно". - Как стигна до стадион "Българска армия"? Кой настоя да облечеш екипа на ЦСКА?
- Уволних се от казармата. Тогава задължително три години се играеше в родния професионален клуб. Чуваше се: "Андонов тук, Андонов там". От Локомотив (София) проявиха реален интерес и вече имах уговорка. Но в последния мач бяхме домакини в Благоевград на ЦСКА. Моята фамилия е свързана с Пирин и съм закърмен с това. Направих си едно мое вътрешно сбогуване с Пирин. Викам си: "Ще се кефя, ще направя каквото мога". ЦСКА поведе, аз изравних и нататък се отдадох на футболно шоу - прескачах, качвах се на топката, гледах ги отдалеч, още тогава беше козируването, беше шоу. Имаше един стопер Георги Начов, който ме рита, рита... И точно, където е централната линия, ме рита близо до публиката. Аз ставам и вместо да отида да го ударя, отидох и го целунах. Веднага след мача бяха проявили интерес от ЦСКА към мен. Вальо Михов беше казал на треньорите: "Не знам дали го искате, но аз го взимам". Отивам на среща в София, влизам и Вальо не ме познава - "Какъв си ти, бе?". Казвам, че съм Ивайло Андонов и следва: "Ааа, заповядай". И така... Вальо Михов е сърдечен и предразполагащ. Работихме добре. - Паро Никодимов тогава беше треньор. С него какви отношения имаше?
- Който се е интересувал знае, че Паро е твърд характер, със самочувствие и с успехи. За да пробиеш при Паро, значи си заслужавал. За него винаги трябва да се говори с уважение. - Какво изпита, когато трябваше да излезеш с червената фланелка срещу твоя роден клуб Пирин? Трудно ли ти беше?
- Трудно, да. Дълбоко съм в историята на Пирин и е много трудно да излезеш срещу това, което си отвътре. Няколко пъти съм сменяван срещу Пирин и сигурно е било с право, защото не че не съм искал, но не съм бил напълно концентриран и се познава. - Ти си два пъти шампион, два пъти носител на купата. Кой е най-силният ти сезон в "А" група?
- Първият период - 1993-94 г. Говоря и за резултатите и за качеството ми като игра и като ниво на футболист. След Испания и Германия вече нивото на мислене е по-различно. Затова деля периодите на два. След втория вече бяха осъзнати всички неща, които правиш и защо ги правиш, защо трябва да се концентрираш напълно в едно израстване и да не си пилееш времето, а да го печелиш, докато играеш. - Димитър Пенев те извика за световното първенство в САЩ през 1994 г. Изненада ли те поканата?
- Ще кажа нещо за първи път. Той ме извика, но аз толкова силно съм чукал на вратата, че нямаше как да не ми отвори. В през тази година имах 25 мача - 25 гола. Предната година - 20 гола, още по-предната - 18. - Няма как да не те вземат.
- Не, има как да не те вземат, както следващия път не ме взеха, но това е друга тема и няма да я коментирам. Наистина тогава имаше не 22, а 25-26 футболисти, които бяха на ниво, което си заслужава. - В Америка не беше сърдит, а винаги беше в центъра на купона. Какви спомени имаш оттам?
- Всички помнят купона. Той беше част от нашата подготовка за следващия мач. Но след мача с Нигерия нямаше купон... Аз помня, че тренирахме индивидуално допълнително през цялото време, за да бъдем готови. Това, което е било на повърхността, може да се запечата или да се запише, но другото си го знаем само ние. - Как се чувстваше в компанията на Стоичков, Лечков, Балъков?
- Познаваме се това поколение покрай юношеските национални отбори. Тогава нямаше такова голямо текучество на кадри и чужденци. Чувствали сме се добре, приятели с общи идеали и цели. - Разкажи ни малко за периодите ти в Албасете, Арминия (Билефелд), Унион (Берлин). 
- В Албасете отидох след една драма - защо толкова време не ме допуснаха да отида в чужбина. В тези години криеха оферти. В последствие разбрах, че Бенфика и Борусия (Мьонхенгладбах) са имали интерес. Играх с Рапид (Виена), който след това стана много силен отбор, в "Интертото" и бях голмайстор. Само, че след това не ме пуснаха. - Кой ти направи тези спънки?
- На момента като не знаеш, после е късно. Така беше в онези години. Сега чакат само някой да им се обади и ще го откарат на гръб. Вършех им много работа, закъде бяха без мен тогава ЦСКА! Аз си отидох на моя глава в Албасете. Минах през Левски на хартия, за да отида в Испания. Не съм бил на "Герена", всичко беше на хартия. Колкото да мога да изляза, защото тогава бяха такива законите - нямаше свободни агенти, а трябваше да минеш през някой клуб. - Значи сега трябва да обичаш Левски, колкото ЦСКА.
- Не. Тогава бях обявен за персона нон грата за ЦСКА, защото съм предал червената идея и заради това повече не ме викнаха в националния отбор. - Кое те подтикна да направиш школа за таланти и какви пречки трябваше да преодолееш?
- Любовта ми към футбола, към същността на играта, моето продължение - по някакъв начин да се прераждаш, да предаваш идеи, да обучаваш. Изглежда идеалистично сигурно и през тези 15-16 години ми се чудят. Пречките са от естество, че никой не помага на местно ниво, но не са ми и пречили и това е един вид помощ. Ако ти пречат, си приключил. През последните години в отношенията ни с ръководителите на водещия клуб узря идеята, че трябва да си партнираме. До преди 2-3 години не ме считаха за партньор, но сега нещата стоят по друг начин. Аз съм в клуба и помагам като спортен директор. "Преливаме" кадри в зависимост от нуждите. Това е верният път. - Водиш ли статистика колко от талантите от твоята школа пробиха в "А" група?
- Над 30 имат мачове в "А" група. Някои продължават, други - не. Имам около 15 младежки национали и 4-5 мъжки. Не знам дали за 50-годишнината ще мога да го осъществя, но имам идея един ден да направим един отбор от моите играещи футболисти срещу Пирин. Примерно Страхил Попов е в чужбина, Пиргов е в Левски, Костов е в Пирин, братята Цоневи, Малинов, Станоев в ЦСКА. Много са и са навсякъде в България. - Защо пиринският край ражда толкова таланти във футбола?
- Защото сме беден край, а футболист може да стане само беден човек. - Едната ти дъщеря е наследила певческия ти талант. Разкажи ни за Виктория и защо реши да участва във формата "Гласът на Германия"?
- Виктория е родена певица. Не е учила пеене, ходила е на хорове, на солфеж, на пиано. Ако съм точен, в нашето семейство аз пея най-зле, но все пак пея. Виктория е наследила и от двата рода. Тя прави музика, има си нейни проекти. Докато учеше в Германия, реши да участва. Беше удоволствие, не е важен резултатът, защото в Германия разбиранията за музика се разминават с нашите. - Къде ще бъдат тържествата по случай 50-годишнината ти тази година и каква роля си отредил на твоя приятел Петър Михтарски?
- С Петър Михтарски сме приятели от деца. Голямото ни постижение и богатство е, че сме си запазили отношенията и че между нас няма скрито-покрито. Откровени сме един към друг, поддържаме се. На рождения ден в определен момент, когато прецени с микрофон на дансинга ще направи нещо. Задържахме досега приятелството с него и с всички, с които сме работили през годините и в националния отбор, и в другите тимове, искам да продължим да се уважаваме и да се поддържаме. Коментирай