“Образът на Стамболов трябва да служи като пример за съвременните политици”, заявила вицепрезидентът Илияна Йотова на фона на паметника със сцепената от русофила Тюфекчиев и подобните му руски наемници  глава на “русофоба” Стефан Стамболов в София.  https://www.novini.bg/news/466335-илияна-йотова-образът-на-стамболов-трябва-да-служи-като-пример-на-съвременните-политици-(снимки).html

Стамболов наистина е пример как постъпват русофиите с българските патриоти. Но е също така пример как бившият русофил Стамболов, достигнал последната година в духовната академия в Одеса, но убеден от български патриоти да прекъсне и да дойде да организира Въстанието в Отечеството след гибелта на Апостола , Русия и лично посланик Н. Игнатиев успяват да направят убеден противник на руската политика до края на живота му, прекъснат чрез зверско убийство в София именно от яростни русофили ( танцували след това на гроба му, поруган в деня на погребението му от тях ).

Танцът на цинизма, невежеството и ехидството над паметта за Стамболов пролжава и днес.

В него вчера включиха и пловдивския дядо Николай, поредния проводник на прав(ославн)ата вяра в Русия в БПЦ от амвона на русофилията в днешна България – русофилските сайтове изпаднаха в голямо умиление от тази поредна подигравка! http://epicenter.bg/article/Mitropolit-Nikolay-i-Maya-Manolova-s-otlichie-za-liderstvo-/146163/2/0 http://www.standartnews.com/balgariya-obshtestvo/mitropolit_nikolay_s_pocheten_znak_za_liderstvo-367751.html

Поучителна е истината за превръщането на Стамболов в “русофоб”. Както много пъти съм отбелязвал, основополагащият общ знаменател между българските русофили е невежеството. Това важи и за т.н. билиотекари, организатори, вдъхновители и приносители на сребърниците, с които се финансира 10 годишната гавра с раздаването на поощренията за видни дейци на московската пета колона у нас под формата на награди на името на Стамболов.

Знайно е например как Русия превръща Драган Цанков от “русофоб” в организатор на русофилски шайки срещу Стамболов, платени с руско злато. “ Не ви щем ни меда ни жилото”, сопнал им се той по време на Учредителното събрание в Търново, но му дали да бръкне в кацата с меда дълбоко и сам се превърнал в руско жи(г)оло, в най-големия лакомник на руската корупционна трапеза в българската политика от края на 19 век. При това доказателства са от руските архиви, разсекретени за кратко в ранния СССР и публикувани в книгата “ Авантюрите на руския царизъм в България”.

Малцина обаче знаят фактите ( или ако знаят, съзнателно ги премълчават) около преобръщането на Стамболов от русофилството в пълната му противоположност.  Дължим това познание ( със сигурност трябва да разполагат с него в библиотеките си и “библиотекарите”) на руския военен кореспондент по време на Руско-турската война Василий Немирович  – Данченко. В кореспонциите си за “Новое время”, събрани в книгата “Година на война”, Данченко изрично подчертава, че се е срещал лично с почти всички поборници от времето на Априлското въстание, съратници и следовници на Левски ( за когото, както за Раковски, Стамболов и прочее “русофоби” Данченко се изказва в превъзходна степен) и черпи сведения от първа ръка.

Отделяйки специално внимание на дейността на Стамболов като организатор на въстанието, руският кореспондент разказва епизода от декември 1874 г., когато в Букурещ се събират български революционери и решават да изпратят отвъд Дунав голяма пратка с револвери в сандъци с надпис “свещи”. Тежките сандъци обаче усъмняват митническите власти, а и при повдигане един сандък се пробива и сдържанието му издава съзаклятието. Следите сочат към Стамболов и той бяга в Константинопол. Там руският посланик Н.Игнатиев го посреща така, че българинът никога повече не пожелал да се види с него. Отпътува за Одеса с надежда да довърши образованието си , но и от там го прогонват.

Не по-малко информативна ( като за фанатични лъжци, влюбени в руската “помощ” за България) е и констатацията на добре осводомения руски вонен кореспондент Василий Немирович – Данченко, че Русия никога с абсолютно нещо не е подпогнала българското национално освободително движение ( докато империята не решава сама да вземе в ръцете си българската съдба и да се опита да я подчини на своите интереси, срещу което по-късно Стамболов се изправя успешно в качеството си на спасител от надвиснала заплаха от повторна руска окупация след Съединението от 1885 г.).

Четете и не питайте защо тези сведения са били цензурирани в Русия и в СССР и виждат бял свят в България едва през 2008 г…

“Действията на дипломацията, разбира се, са голяма тайна и легендата за руската пропаганда ще продължава още дълго, въпреки всичко. В същото време аз лично съм разпитвал всички дейци на българското въстание и от всички съм получавал един отговор: никога и никаква поддръжка не са получавали от Русия. Между тях не е имало нито един руски пропагандист, нашето константинополско посолство нито веднъж не е е изпращало при тях свои агенти. Напротив, различни руски консули от рода на сегашния г. Стюарт в Букурещ, даже били враждебни на българското движение, пречели са доколкото могат, спирали са го. Те го отъждествявали с пропагандата на социализма и комунизма, въпреки че българското дело няма нищо общо с тях. Дори когато не са имали факти по някакъв въпрос, те направо са клеветели младите българи.

Тъй като се страхувал заради изпращането на оръжието да не попадне в румънския затвор и после да бъде предаден на турците, Стамболов избягал и се скрил …в Константинопол!!! Там се представил на Игнатиев, но той го приел така, че Стамболов не повторил визитата си и заминал за Одеса ( за отбелязване е, че Данченко, който не пропуска да отбележи почтително , че управителят на гражданската администрация Черкаски е княз, за посланика в Констанинопол се задоволява с лаконичното “Игнатиев”, без да го титулова като граф – бел. ИИ). В семинарията отказали да го приемат, тъй като е замесен в българското движение ( дали не са научили от донесенията на Игнатиев за тази “простъпка” на българския патриот?- бел. ИИ) и нещастният младеж отново се върнал в Румъния, където борбата на партиите приключила с победа на червената и следователно засега имигрантите били в безопасност…( (Василий Немирович – Данченко, „Година на война”. Дневник на руския кореспондент, 1877-1878, том I и II“, преводач Екатерина Шишова,София, Изд. Солвек, стр. 608)

ЗАБЕЛЕЖКА: Истината за истинските руски цели и (зло)деяния срещу интересите на България и българите , споделена от (предимно) руски източници във връзка с Руско-турската война, е тема на продължението на трилогията “Течна дружба”, която авторът на тези редове подготвя за печат в близко време.

 

Share on Facebook