Наред с перестройката, вятърът на промяната виеше със звук на електрическа китара.
Бяхме хлапета и никой не бе чувал нищо подобно.
Привилегировани бяха онези, чиито родители бяха ходили в чужбина или просто притежаваха малко долари по втория начин. Касетофон се купуваше от корекома. Защото по онова време корекомът беше единственият магазин, в който можеш да намериш всичко, във времена, когато по социалистическите рафтове нямаше нищо. Или се намираха само кафяви шлифери и тъмносини ученически панталони, на последния етаж на универмага. Цял един етаж с кафяви шлифери, каквито носят само много болните ексхибиционисти, и тъмносини ученически панталони, с които ни задължаваха да ходим на училище. Това беше асортиментът на последния етаж на всеки уважаващ себе си провинциален универмаг.

А в провинцията долари имаха родителите, които бяха работили в чужбина. Либия или Коми примерно, макар че никой в Коми не плащаше в долари. С долари родителите ни се снабдяваха от виетнамците. Виетнамците бяха дошли да строят у нас, а повече продаваха долари. И пластмасови електронни часовници „Левис“ и „Сейко“. И дънки, проснати върху чаршаф в подлезите или на входа на социалистическите общежития, в които живееха виетнамците.
Поради голямата разлика във възрастта между мен и брат ми, цели осем, близо девет години, аз започнах да слушам музика от касетофон още в първи клас. Преди това имахме някакъв музикален шкаф – нещо като дървена ракла на високи крака, която помещаваше в себе си грамофон и радио. Нашите бяха купили за петнайсетия рожден ден на брат ми едно удивително „Сони“, едно наистина великолепно еднокасетъчно „Сони“, което издържа цели петнайсет години, „Сони“ с два червени светлинни индикатора, които светеха нощем, преследвайки високите честоти на вносната музика.

Голям звяр беше това „Сони“. Идваше от Япония, и то във време, когато японските неща все още ги правеха в Япония. Единствената повреда, която претърпя това „Сони“ за всичките години на слушане, лашкане и разнасяне по купони преди брат ми да го продаде накрая, бе счупеният капак на касетъчното гнездо. Но продължаваше да си работи. И без капак. Почистваш от време на време главата на касетофона с памуче и спирт и той продължава да „дъни”. Да дъни яка хеви метъл музика, примерно АC/DC, наред с ранните Куин, късните Пинк Флойд и вечните Бийтълс.

Аз не си падах особено по музикалните вкусове на брат ми и си спомням, че изтрих един албум на Пинк Флойд, примерно „Умагума”, за да запиша отгоре баладите на Скорпиънс.
И оттам се почна. Изядох два шамара на прага на хеви метъла, праг, зад който отекваше, вибрираше, изкъртваше, предизвикваше крясъци, възмущаваше съседи и носеше зверско удоволствие, мощният саунд на Менуър, Металика, Мейдън или Хелоуин.
Но да бъдеш хеви метъл беше опасно. Не позволяваха да носим дълги коси. Най-страшният учител – Бошнаков, тоест Бай Бош, чакаше на входа на училището с ножичка и орязваше из дъно всеки по-дълъг кичур на бретона, така че сам да идеш засрамен в кварталната бръснарница, за да те подстрижат нула номер. На училище се ходеше с униформа. Само най-отворените пичове ходеха вечер по градинките с тесни ластични дънки, фланелки на различни групи, намерени с връзки, благодарение на някой тираджия, който въртеше геврека из чужбина.

Отворените пичове носеха „кичари”, тоест малко по-дълги коси на врата и бретона, рошаво-тупирани коси с вода и захар, защото лакът за коса не съществуваше. Поне в България. Отворените пичове бяха накичени с унгарски значки на групи, ходеха с дънкови сафарита с отрязани ръкави, навлечени над кожено яке, носеха „гърбове” на Антракс, Слейър, Тестамент, Содъм или Криейтър. Примерно.
Метълистите ходеха с войнишки кубинки и вносни кецове, идваха с изподраскани брезентови чанти на училище, ако изобщо идваха на училище с чанти, носеха по една тетрадка за всички предмети, нашарена от последните страници до средата с рисунки на чудовища и островърхи лога на групи, драскаха същите неща по чиновете, отваряха се на учителките и ядяха шамари от учителите, събираха се в задния двор на училището, пушеха цигари и дори пиеха. Бира.
Да познаваш метълите на един провинциален град бе като да познаваш мутрите в по-късни времена. Метълистите бяха ударна група, трошаха прозорци и раздаваха шамари, но само когато бяха повече. Метълистите мразеха диското и говореха мръсни приказки.

Метълистите ходеха на дискотека в младежкия дом само за да се заяждат с останалите, които се кефеха на Майкъл Джексън, Модърн Токинг, Сандра, Саманта или Си Си Кеч, чакаха стоически цяла вечер, за да им пуснат в края на дискотеката някое метъл парче, за да покуфеят, вече доста пияни, тръскайки неподстриганите си глави в такт с китарните жици.
Вижте, далеч съм от мисълта, че краят на социализма не е бил планиран на тайна среща между Рейгън, Тачър и Горбачов в Рейкявик примерно, но наред с перестройката у нас също полъхна вятърът на промяната. А той виеше със звук на електрическа китара, бумтеше в такт с бързите барабани и крещеше, пеейки, вярно – малко фалшиво, но пък каква велика песен бе това.
В ония времена само метълите знаеха текста й, макар и да не знаеха грам английски. После песента, струва ми се, извиси глас в масовите скандирания по първите митинги, където можеше да се говори свободно. Или поне така ни казваха.
Мисля, че трябва да отдадем дължимата почит на тази велика музика. Можем само да се радваме, че тя оцеля, въплътена визуално в същите крещящи надписи и бутафорни чудовища по фланелките на днешните тийнейджъри. Трансформирана в mp3-формат, промъкваща се през слушалките на смартфона, отекваща по стадионите.

Aвтор: Светлозар Стоянов

Снимки: Нели Недева – Воева
www.novinar.bg