Помня онези следобеди, в които майка ми се прибираше от работа, съсипана от умора. Трябваше да ни прибере след училище, да ни измисли бърза вечеря и едва след това се оттегляше в спалнята за кратка дрямка. Обикновено се събуждаше, за да може да ни сложи вечерята, но се случваше да бъдем и сами. 

Същото се случваше и с домашните. Трябваше да е сигурна, че сме ги написали, но никога не ни е помагала за тях. Очакваше от нас да бъдем независими доста по-рано, отколкото бяхме готови. Спомням си, че започнах да си приготвям обяда сама, когато бях във втори клас, миех чиниите и чистех вкъщи. Често се налагаше да гледам по-малкия си брат. Просто нещата бяха такива и аз ги приемах.

Понякога недоволствах и сравнявах майка си с другите майки – онези, които правят сладки на децата си, след като се върнат от училище. Майки, които са чистели сами домовете си, които идваха на училищни събития и бяха усмихнати и весели през цялото време.

Но майка ми беше различна. Тя се занимаваше с деца, които имат поведенчески проблеми. Понякога я удряха или хапеха, а работата ѝ я натоварваше психически и аз знаех това. Знаех колко ѝ е трудно, знаех и колко уморена беше.

И знам, че имахме всичко, от което се нуждаем. Тя се убиваше от работа заради нас. И макар да сме имали периоди, в които финансовите затруднения са напрягали обстановката, ние с брат ми никога не бяхме лишавани от нещо. Въпреки, че получавахме много малко материална подкрепа от баща ми и той не беше част от живота ни...

А майка ми... Тя успяваше да е емоционално стабилна пред нас, въпреки натоварването. Е, от време на време повишаваше тон и дори се е случвало да ни се кара, но домът ни беше най-сигурното място на света. Там можехме да бъдем себе си, а чувствата ни бяха ценени и приемани. Бяхме безусловно обичани!

Понякога ѝ бях страшно ядосана, защото се чудех как не намира малко повече енергия за нас. Не можеше ли да прекарва повече време с нас, не можеше ли да бъде като всички онези забавни майки, които имаха децата около мен? Завиждах им... Чудех се защо трябва да полагам толкова усилия, за да имам нормален живот? Бях пораснала по-бързо от връстниците си и имах много повече отговорности - като че ли носех тежестта на света на раменете си.

Отне ми цели 30 години, за да видя, че гневът и негодуванието ми са неправилно насочени. Може би заради фактът, че съм майка и знам колко невероятно изтощително е да бъдеш родител. И то работещ. Разликата бе там, че аз съм изтощена трудолюбива майка, но имам партньор, който споделя цялата тежест, която понякога усещам и ми помага за много неща, Дори не мога да си представя какво е чувствала и какво е коствало на майка ми като самотен родител.

Но знам и нещо друго. Все още усещам тъгата на онова малко момиченце, което искаше просто внимание, но не мога да я виня. Вече обвинявам разбиранията на хората, че е нормално бащата да спре да се грижи за семейството си. Обвинявам системата, която позволява на бащата и неговата нова съпруга да не дават почти никакви пари за издръжка. Обвинявам и правителството, че има прекалено малко програми, които подпомагат самотни родители.

Всичко това ме вбесява!

Защото майка ми работеше здраво! Много здраво! И въпреки това се справяше толкова добре. Не успя да бъде родителя, който искаше да бъде, защото не усети подкрепа от никъде, а това е страшно. Дори сега, години след това, понякога ми разказва колко ѝ се е искало да има повече енергия за нас. Да бъде жената, която днес съм аз. Да посещава пиесите на децата си, да им помага за домашните и да създава домашен уют...

Не ме разбирайте погрешно. Знам, че самотните майки не заслужават нашето съжаление. Но искам всички те да разберат едно: Продължавайте да правите всичко, на което сте способни, подкрепяйте децата си с емоционална сигурност и безусловна любов – това е повече от всичко друго, което можете да им дадете. И запомнете – невъзможно е да бъдете и майка, и баща! Грижете се и за себе си. Децата ви ще го оценят рано или малко по-късно!