Хората реагираме по различен начин на болката. Едни стават сприхави, заядливи, сякаш се опитват да "набият" болката, да й натрият носа, да й отвърнат със същото. Други се скриват, обидени, в своите черупки, отглеждат си цяло стадо от мнителност и недоверие, почернят хората, преди да са ги опознали, за да не им позволят да раняват. Трети махват с ръка и казват на всичко "майната му". "Майната ви, зверове, които ме ранявате!" "Майната ти, живот, който ме скапваш!" "Майната ви, щастливи, ненаранени и самодоволни хорица!"
Аз съм от онези, които плачат много. Свиват се, скриват се и няколко пъти ще извикат дори "майната ви", но не се харесвам дълго такава. Моето оръжие срещу болката е точно вляво от брадичката ми... и горе, в безкрайно синьото небе. Вяра. Вяра е моята атака срещу болката.
Много харесвам думите на Луиз Хей: "Не казвай на Бог, че имаш проблем. Кажи на проблема, че имаш Бог."
Вярата ме съхранява. Не от друга болка. Съхранява ме от най-силната болка да загубя добротата си.
Вярата ми дава сили. Може би ще боли още дълго. Може би дори ще умра няколко пъти. Но някой ден ще мине. Някой ден ще е зад мен. Някой ден ще се усмихвам отново.
Вярата лекува. "Не си толкова ненужна, някой ден ще те обичат истински." "Не си толкова сама, имаш мен, вярата си."
Вярвайте! Вярвайте, за да забравите колко много ви боли.
