Скъпа редакция,

Винаги когато си купя списанието ви, отварям първо на рубриката „Споделено“. Толкова истински истории. И виждаш, че не си сам на този свят. И другите страдат, и другите остават неразбрани. Аз, разбира се, съм наясно, че не съм единица, но има дни, в които се чувствам много сама.

Историята ми е всъщност съвсем обичайна. Влюбих се в много по-млад мъж. Той е 20 години по-млад от мен и това е причината никой в моето семейство и приятелски кръг да не одобрява връзката ни. В началото смятах, че е нормално, но постепенно най-близките ми хора започнаха да водят война срещу любовта ни. Приятелите ми ме изолираха. Не ни канят никъде с тях. Някои от тях бяха достатъчно честни с мен и ми казаха в очите, че намират, че си провалям живота с него. Искали да ме предпазят и затова бойкотирали отношенията ни. Други бяха гадни и ми намекнаха, че нямат какво да си кажат с него. Да, нашето поколение се интересува от различни неща. Той още е студент и за него е важно как ще минат изпитите. Той се интересува много от спорт, от друг тип музика, той обича да се весели по различен начин. За него е скучно да седим по шест часа в един ресторант, където една порция с картофи струва колкото 5 килограма картофи, и да обсъждаме политика и кой какви нови придобивки има в дома и в гаража си. Той също намира част от приятелите ми за сноби и за високомерни, но ме е уверил, че заради мен винаги би бил любезен с тях и никога не би им показал, че не са точно неговата „порода хора“. Покрай него аз също започнах да виждам с нови очи някои от хората около мен. Материалното толкова ги е запленило, че са забравили какво щастие е просто да бъдат в обятията на човека, когото обичат, и да пътуват заедно към изгрева на слънцето.

В началото им разказвах как преоткривам младостта и света с новата си любов. Описвах им колко красиво е било, когато сме изпращали слънцето на върха на планината, а те ме гледаха, като че съм луда. После чух как са си подшушвали, че съм се разлигавила и че съм полудяла съвсем.

Така постепенно взаимно започнахме да се избягваме. Но най-големият удар дойде, когато собственото ми семейство ме низвергна заради любимото ми момче. Баща ми каза, че се е надявал да му родя внуци, а не да му ги водя 20-годишни вече. Майка ми, вместо да ме защити, застана на неговата страна и ме заплаши, че ако не прекратя тази връзка, ще спре контакт с мен. Обидих се и спрях да се обаждам вкъщи. Те не са ме търсили вече от половин година. Не знаят жива ли съм, здрава ли съм, как съм. Чух, че приятелката на брат ми е забременяла. Ще ставам леля, а никой не ми се е обадил, за да ми го съобщи лично.

Не зная какво да правя. Чувствам се предадена от всички. Човекът до мен пък се чувства виновен и това често влошава нашите отношения. Дори да се разделя с него, няма да мога да простя на семейството и на приятелите си. Опитахме да излизаме с негови приятели, но там ситуацията е огледална. Боли. Всеки ден боли. Обичам го и не искам да го губя. И без това изгубих всичко друго.

Но вярвам, че след трудното идва добро. И очаквам своя момент. Бъдете силни и вярвайте в себе си и в любовта, мили хора!

Благодарим на Л.Н. за нейната изповед. Желаем й всичко да се развие за нея и нейния любим по най-добрия начин!