Днес започнах три текста и нито един не си струваше да бъде довършен. Наскоро един приятел ми каза, че не харесал последните ми текстове. Били хаотични. Написани сякаш само за да бъде написано нещо. Нямали център. Беше прав, аз също не ги харесвах. А днес цял ден чаках музата да кацне на моя перваз и да сътворя нещо умно, смислено и подредено – нещо с център. Не ми се получи и си тръгнах от редакцията разочарована. Нищо не може да се сравни с енергията от току-що завършен текст, който харесваш. Нищо освен липсата на каквато и да е енергия, когато не успееш да изцедиш от себе си никакъв текст.

Когато се прибрах в моя квартал, влязох в плод и зеленчука да купя домати. В същия момент ми звънна приятелка и се уговорихме да се видим тези дни, за да поснимам бебето й. Момчето, което продава в плод и зеленчука, ме изчака да свърша разговора и ме попита: „Какво снимате?” Отговорих му: „А, нищо, любител съм.” „И аз – каза той. – Има един сайт – People of Sofia... аз го правя.” Облещих се с цялото оборудване предразсъдъци, което нося под иначе благородната маска на уж съвременен човек. Момчето, от което си купувам зарзават, прави едни от най-добрите стрийт фотографии, които може да срещнеш в нета по тия ширини. Страницата му във Facebook има 54 хиляди почитатели! Напълно основателно - този човек не просто има талант. Той има дуенде. Дуенде няма точна дефиниция. Дуенде е експлозия от енергия, извираща от незнайни вселенски извори. Без дуенде, и да имаш талант, не можеш да създадеш нищо изключително. Не, не преувеличавам. Неговите образи отвориха нов свят в сърцето на София. Те са цветни, неочаквани, забележителни малки перли в сивата черупка на един голям град. Те са хората, край които минаваме всеки ден безразлични, докато гледаме етикетите по витрините и дупките по улиците. Те самите носят дуенде. Те са хората на София.

Наговарям му една купчина суперлативи. Казвам му, че моят приятел е фотограф, при това е най-добрият, и с него винаги сме гледали впечатлени People of Sofia. Излизам от магазинчето все още смаяна. Звъня на приятелката, с която говорих преди малко, да й разкажа как се запознах с човека, който снима People of Sofia. Тя чудесно познава сайта, направен по подобие на Humans of New York, обсъждали сме го и с други приятели. Казва ми: „Аз мисля, че той е по-добър от фотографа в Ню Йорк... Къде каза, че са хубавите домати?“

Прибирам се вкъщи и си отварям имейла. Все още съм зашеметена от случилото се току-що. Имам писмо от близка приятелка. Иска да ми разкаже нещо. „Понеже случката разкрива колко безумни са човешките комплекси и как сами си изграждаме ада, нямам нищо против да я опишеш, ако решиш, че това ще е от полза на мазохистичните души като мен...“ Преди шест години се запознава с мъж, който силно я привлича. Изграждат приятелство и особена близост. Случва се да спят в едно легло неведнъж, но никога не се стига до физически контакт. Преди няколко дена са в дома му, прекарват чудесно и тя решава най-после да го попита защо никога така и не я е докоснал. „Тогава получих най-големия подарък: той ми изповяда, че е гей... И на него му тежало, че не ми е казал до сега. Шест дълги години...“

Тези две случки нямат много общо. Освен това, че ме стигнаха в един ден, който изглеждаше празен. Без център. Дългите ми опити да формулирам някаква идея и да избистря от нея някакво заключение крушираха пред начина, по който се случва всъщност животът. Без задължително да има идея. Неочакван и приказно банален в едно. Животът протича така, че не винаги имаш нужда от специален повод, за да литнеш. Той твори чудеса, но понякога вдъхновява точно със своята обикновеност. Цял ден чаках музата, а тя ме срещна в плод и зеленчука. Неочаквано ли е това или напълно банално? Ами май неочакваното вече стана най-банално от всичко.

Като се замислиш, и в чудесата има логика. Това момче не е само продавач, той притежава плод и зеленчука. Това е най-китното и свежо магазинче в квартала – винаги можеш да си сигурен в доброто качество на всяка чушка и на всеки картоф. Всички плодове и зеленчуци са подредени като за снимка в списание. Има топлина дори в стария кантар на тезгяха. Какво чудно има в това, че местенцето е излязло изпод ръцете на добър фотограф?

Ами човекът на моята приятелка, който се оказал гей? Това не е история с неочакван край. Онова, което харесах най-много в нея, беше желанието й да я сподели с повече хора. „Мазохистични души“, очаквайте неочакваното, другото е проза. И нека продавачът на вестници се окаже гениален писател, свитото момче в ъгъла – страстен любовник, а вие утре може да хвърлите всичките си дипломи и еснафски опаковки и да станете номад-мореплавател. Има живот за всички възможности! Но с постоянен страх и кахърност трудно се достигат. Всички сме се тормозели защо не успяваме да пробием корубата на някой човек или на някакви обстоятелства, а то винаги си има добро обяснение.

Духовитите, които ще кажат, че в това да си гей няма нищо добро, нека плуват самодоволни в баналните си предразсъдъци! Колкото до моите, с годините се пропукват от истории като тази за фотографа. Затова днес не искам да пиша текст, за да ми хареса. Още по-малко искам да мисля дали ще се хареса на някой друг. Защото това също е предразсъдък – задължението да бъдем оригинални, мъдри и уверени. Пиша това, което днес е животът. Той е хаотичен. Не можеш да си уверен в нищо. Всяко утре е ново начало. Всяко начало може да те отведе до непредвидим край. Понякога животът ни учи, но понякога просто протича без видима цел и посока. Музата да го харесаш може да те срещне и в плод и зеленчука, и в зала „Ришельо“ на Лувъра. Това е твоето лично вдъхновение да живееш. Твоето житейско дуенде – то няма точна дефиниция. Не знаеш откъде идва, нито защо среща точно теб, колко ще трае, до какво ще доведе. Днес моето житейско дуенде не доведе до текст с център и умозаключение, но ме доведе до усещането за летеж над видимото.

Дори си представих, че когато нямам какво да кажа вече с писане, бих си отворила плод и зеленчук. Ще бъде с бели прозорци и завеси на жълти лалета. Кафяв лабрадор ще се бута с муцуна да нахлуе сутрин преди мен. На старата дървена врата ще има звънче, което да отбелязва радостно влизането на хората на София. Ще звучи фадо, боса нова и родопска музика. Ще чакам сутрин много рано камиончето с току-що напусналите градината домати и ще ги подреждам с грижата, с която понякога подреждам своите думи. Ще ухае на усмивката на слънцето и на грижата на дъжда. Зелените подправки ще късам от саксии, а лютеницата ще съм направила сама. Ще продавам и цветя. А може просто да ги подарявам. На всеки, който се спре да изпие чаша от домашната ми лимонада и да си поговори с мен за това колко хубава е станала София.