Какво по-хубаво от това в мек зимен ден да изпиеш чаша ароматно кафе с приятелка насред централното градско нищо. Разговорът неангажирано обикаля из житейските теми и неизбежно стига до тази за мъжете. На два метра отстояние в същото градско нищо седят двама нафукани англо-саксонци и познайте, говорят за жени. Но не по принцип, а по същество - за българските жени.

Какво знаят английските юпита за българските жени? Оказа се доста.

Според тях българката е красива, с дълга коса и светла кожа, облича се в тъмни тонове и рядко поглежда в очите хората, с които се разминава по улицата. Трудно може да я заговори човек, още по-трудно да я заведе в стаята си без ухажване. Тя винаги бърза, особено когато е зад волана, пуши повече от средностатистическата европейка и говори чужди езици, най-вече английски. Дотук добре. Повърхностно, но все пак приемливо. След няколко напитки разговорът се отнесе толкова подробно в интимните детайли на общуването с българка, че чак ушите ми взеха да се изчервяват. Но и това добре, човещинка.
Последва грозната част. Тази с бедността и продажната природа на нежната половина от населението по тези географски ширини. И лесната й склонност да последва всеки псевдо английски лорд до другата страна на Ламанша за няколко паунда повече.

Разбира се, не издържах. Присъединих се без покана в хладното им обкръжение и реших да внеса малко разяснения.

Разказах историята за една българка в Челопешката гора. Извадих от нафталина спомена за напуканите от полска работа ръце на баба, които тя старателно мажеше с няколко пласта крем, преди да хване книга. Не от суета, а за да не нарани страниците с грубите си длани. Добавих колко вкусен и съвсем достатъчен е хлябът на българката, особено със сол. Не пропуснах и уточнението, че тя е генетично програмирана да знае 2 и 200.

Може да носи модерни дрехи, пазарски торби, пари вкъщи и на майтап. Образована е, не я мързи и е еднакво чевръста в кухнята, в кръста и в Маноло Бланик. Тя е добра майка, добра къщовница и добра грижовница. Може и да не прави нищо, но не защото не може, а защото не иска или защото е наранена. През повечето време е мъжко момиче, но е крехко глухарче по душа. Много държи да я ценят и усети ли го, се раздава до последната прашинка. А за любовта й няма спирки, граници, ламанши и презокеански лайнери.

И докато го разказвах, го почувствах. И ми стана гордо от българката за българката.