Страхувах се да не изгубя любовта ти. Борех се за нея с всички сили. Мислех, че, ако си тръгнеш от живота ми, в него няма да остане нищо. И когато това се случи, когато спря да ме обичаш, моят свят спря да се върти. Спрях да забелязвам слънцето. Спрях да забелязвам луната. Спрях да забелязам и всичко между тях. И това продължи дълго, безкрайно дълго, докато не осъзнах, че всъщност бях забравила да забелязвам себе си. Толкова дълго се бях старала да ти давам любовта си, че не ми беше останало време, не ми бяха останали сили да давам любов на себе си. Бях забравила да обичам себе си...

Осъзнах, че това, от което имах нужда, не беше връзката ми с теб, а връзката ми с мен самата. Бях забравила, че, преди да стана жената, която се опитваше да изгради живот с теб, бях жена, която имаше свой живот. Имаше неща, които обичах да правя – сама. Имаше места, на които обичах да ходя – сама. Имаше моменти, в които обичах да се потапям – сама. Бях забравила, че, за да бъдеш истински щастлива с някой друг, първо трябва да се научиш да бъдеш щастлива със себе си...

И ето ме днес, вървя по пътя си. Вдигнала гордо главата си. Освободила душата си. Ето ме днес – една жена, която научи най-ценния урок на любовта: че най-важното изречение в живота на всеки човек е ОБИЧАМ ТЕ! Казано първо на самия него и след това на всички останали...