Беше лесно да предвидя , както и направих, на каква реакция ще се натъкна с текста си, в който казвам , че никое човешко жертвоприношение не си струва да бъде направено в името на каквато и да било традиция- например по повод все по-възхваляваното като връх на българщинАта мъжко хоро на Богоявление в Калофер.

Напиша ли нещо подобно, веднага се появяват желаещи да ме заковат на стената на позора с патриотарски опит да ме накарат да се оправдавам. Няма да им доставя това удоволствие, особено, когато ми вненяват несществуващи вини. Но ми стана интересно “съвпадението” на обвиненията, според които не съм харесвал една българска традиция, защото не била турска. И се замислих- защо пък да не си “призная” какво “турско” харесвам. Поне да има за какво да ме кълнат “по документи”.

Освен кафето, което непатриотично наричаме турско, а в Гърция настояват да е гръцко, харесвам баклавата и мусаката ( която в Гърция наричат също гръцка).

В неосъзнатата си младост, когато още нямаше как да знам за страшния турски гюленизъм и за бъдещото ни съжителство с президент, като Ердоган, харесах доста неща в Турция , каквито нямаше тогава в България. Започна се от Одрин и с манджите, които познавах от българския бит, но поднесени евтино в нещо като закусвалня в голямо многообразие и в комбинация с топъл бях хлаб. Беше извънредно вкусно ядене на корем за двама за общо 5 долара. В НРБ нямаше такова чудо- тук властваше триединството “шишчета, кебабчета, кюфтета” ( ако вече не са свършили към момента на поръчката).

В онази Турция през онази 1983 г., след същите онези войни, в които сме се избивали страхотно настървено със съседски хъс ( не по-малко от германци и французи) взаимно през 20 век ( т.е. достатъчно скоро, за да бъде запомнено от съвременниците), нито един турчин нито веднъж не се отнесе иначе към моя милост, пътуващ към Близкия изток, освен като към “комшу”, произнесено с най-голямо бларазположение. Идвах от страна, в която през 2-те години войниклък в т.н. Трета (бойна) армия, призвана да сдържи турска агресия няколко дни до пристигането на съветските братушки , се бях надъхал с лозунгите за турския враг и това комшийско отношение ме шокира ( приятно, признавам си ).

Какво още..А, да. Едно момче ни изми колата по своя воля в хотела. “Платихме” му с шишенце уиски от 50 грама. Беше трогателно благодарен “комшу”.

Всъщност, както съм споменавал, не знаех да шофирам. Моята държава ме бе запокитила без да се интересува как ще се оправям без това задължително условие за оцеляване в Ливан. На волана беше предшественикъ на поста кореспондент на БТА Васил Василев ( днешен мой антипод по разлома Изток-Запад). Караше като бесен. Дали защото му идваше отвътре, или за да ме смае, но обичаше да виси дълго на сантиметри от задната лява гума на някой камион и след това с яростна скорост да го отвее.

Разбира се, спря ни полиция. Бях се нагледал на американско кино за ужасите в затворите на полицейската държава и си представих най-лошото, когато униформените ни приближиха след поредното изпълнение на пътя. Вместо това, когато разбраха, че сме българи, полицаите ни изпроводиха с по-едно дружелюбно (!) “комшу” без дори да ни глобят, камо ли да ни арестуват, както си заслужавахме, май. Признавам си, това ми хареса.

Пътуването до Близкия изток отне няколко дни. Случките от този род се повтаряха без изключение навсякъде. Да кажа ли още за обслужването?

Идвах от страната, в която понякога се промъкваха карикатури от рода на онази в “Стършел”, изобразяваща напълно правдиво две чорлави продавачки пред клиент с изправена коса, които си подхвърлят репликата “ Пено, дай на тоя тиквеник един тутманик”. А в онази Турция ми предлагаха да посоча коя от още мърдащите риби да си избера да ми изпекат на въглища в ресторантчето, след което на допълнителна масичка да ми я обезкостят още димяща пред мен.

Не съм от нашенците, които често прескачат на разходка и пазар в Турция. Бил съм само веднъж за по-малко от седмица в турски курорт. Мнозина биха могли да напишат по темата повече от мен. Но няма да забравя как за първи път на един плаж се усъмних, че нещо нередно се надига в отношението към мен. Продавачът на праскови определено ме дебнеше. Оказа се, че е чакал да си изям прасковата, за да дотича и да вземе костилката. Не че ми хареса, но ми стана едно неудобно ( от собствените негативни клишета и представи).

За да избягам от битовизмите, ще прескоча в наше време с друг ракурс. В демократична България попаднах ( като директор на БТА) на вечеря с турски генерали. Тук вече не говоря за харесване, а за нещо като тъжна завист ( признавам си и това). В сравнение с нашите генерали на същата софра, гостите изглеждаха като бащите-основатели на американската конституция. Говореха свободно по няколко езика. Бяха завършили поне по два университета и академии на Запад и това ужасно им личеше дори във външността и обноските. Точно срещу мен седеше началникът на генералния щаб на българската армия с явно смачкано самочувствие, морав и потен, когато му се налагаше да общува чрез преводач.

Спирам дотук. Май ми се изчерпаха примерите. Оставям на читателите да си попълнят празнотите в тази картинка- ако желаят. А на празните кратуни, които виждат “турколюбие” в отношението към баклавата, нямам какво да кажа. Просто избягвам да си общувам с празните кратуни.

Впрочем, ето за финал едно автентично свидетелство на българин за традицията в Калофер, което дължим на читателя на блога Петър Бракалов:

“Роден съм в Калофер. Аз съм на 92 години и никога подобна измислена преди десетина години “традиция”не е съществувала в Алтън Калофер. Богоявление беше хубав очакван религиозен празник. Калоферци се събираха на моста при църквата Свети Архангел предвождани от свещениците на трите енории в града. Пристигаше и символичната четата на Христо Ботев( като Ботев беше бай Коно Крачанов убит на 9.9.1944 г. от партизани).След тържествена молитва най-възрастния свещеник отец Балиев хвърляше кръста в предварително подготвения вир. Десетина калоферски младежи се хвърляха в студените води на Тунджа, предварително затоплени, но не пияни, в пивницата на бай Недю Кърпачев. След това, уловилият кръста, посещаваше всяка къща, за да честити празника и героят получаваше подарък кравай и дребни парички. Ние децата чакахме кръстниците си, за да получим украсеният кравай с някое петле от “небет шекер” и да ни умият лицата. Това беше истинският християнски празник Богоявление”.

Share on Facebook