През последните първи дни на новата година ни съсипват от загриженост.
Иде студ, сняг, грип, инфаркти, подагра, глутен, ГМО, и всичко това по време на неспирни атентати!
И, макар още да не студувам и да не боледувам, вече съм сломен.
Отбягвам хората, зареждам се с консерви, свещи и брашно /без глутен, разбира се/, купувам си цигари от будката с маска през устата, щото продавачката има съмнително червен нос.
Ако някой роднина по телефона ме попита как съм, превантивно му отговарям, че съм зле, а днес в пощата си, когато намерих поредната визитка на погребална агенция, не я изхвърлих, както друг път, но старателно я прибрах при важните документи.
Непрестанно показват по телевизора „снегопочистващи машини“ в готовност, пред тях шофьори с ушанки, като танкисти преди битката за Курск.
Баничарки превърнати в линейки, заредени с гориво като совалки.
Картата на България гори в жълто, оранжево, червено…мигат тревожни петна.
„по пътища и по завои
високо
по сипеи, урви, чукари, бърда
през слог
и рид
през глухи усои…
изпокъсани
кални
гладни
навъсени
измършавели от труд
загрубели от жега и студ
уродливи
сакати
космати
черни
боси
изподрани
прости
диви
гневни
бесни
- без рози
и песни
без музика и барабани
без кларинети, тимпани, латерни,
флигорни, тромбони, тръби:
на гърба с парцаливи торби
в ръцете - не с бляскави шпаги,
а с прости тояги,
шопи със сопи…“… както изрича Гео Милев…
А на мен ми иде да отвлека някой снегорин, от тези в готовност, че нямам време сам да „построя“ свой Ноев ковчег, да взема със себе си само книгата „Човекът се появява през холоцена“, на Макс Фриш и да изчакам да минат студа и епидемията… поне докато още съм мъртъв!
