„Скъпи Ленън,

Отново бяхме в чакалнята и брояхме пораженията си. Беше месец март. Бяхме страдали, бяхме смачкани, бяхме насинени. Мечтите ни още бяха живи, но надеждата блещукаше все по-слабо. Деца гонеха други деца из чакалнята, а майки с уморени погледи и издути коремчета седяха около нас. Ревност нахлу във вените ми, защото отчаяно исках да те почувствам в утробата си, да те държа в ръцете си, да те видя как си играеш с по-големия си брат.

Преди време бяхме в същата чакалня и заради брат ти – нашия първороден син Локлан. Тогава използвахме инвитро за първи път и бяхме толкова наивни. Проработи от първия път и той се появи точно след 41 седмици. Той беше, и все още е, съвършен. Но в същото време ни оставаха две оплодени яйцеклетки и не можехме да спрем да мислим за тях. Мечтаехме синът ни да си има братче или сестриче и бяхме готови да минем и през ада за тази мечта.

Исках да създам нещо, което ще пресъздаде това, през което преминахме, за да се появиш ти. Исках да превърна суровата реалност и болката в една красива снимка.

И така се получи тази снимка – ти си в основата на една пъстра дъга, изградена от всяка игла, всяка опаковка лекарство, всяка превръзка, която използвахме през изминалите две години. Тази снимка символизира часовете, в които съм си била инжекции, лепкавия остатък от всяка превръзка и всичките лекарства, взети по най-строг график. Това, което тази снимка не показва, са безброй многото лекарски прегледи, насинения ми корем, безнадеждността, мечтите, стъпкани в калта, пролетите сълзи.

Тази снимка не показва всичките проблеми. Не показва как имплантирането на втора яйцеклетка беше проработило. Не показва нашата неописуема радост от този факт. Не показва, че няколко седмици по-късно вече гледахме една малка черна точица на екрана в лекарския кабинет. Не ме показва сама и уплашена в банята на работа в момента, в който губя това дете. Не показва сълзите и сгърченото ми тяло на пода на банята вкъщи, когато е сигурно, че съм пометнала. Не показва, че няколко месеца по-късно забременях случайно, без инвитро, и не показва, че отново се случи същото – загубих и това дете. Не показва депресията, която ме обзе, почти парализиращото безпокойство, което ме откъсна от приятелите и семейството ми, което ме накара да загубя вяра в себе си.

Една снимка не може да покаже всичко това, но това, което може да покаже, е, че така и не се предадохме. Никога не спряхме да се борим за теб и отказвахме да се признаем за победени.

Ленън, ти беше последната ни надежда, докато седяхме в онази чакалня. Ти беше последната оплодена яйцеклетка, замразена преди три години и шест дни. Но ето че се появи – точно три години и три дни след батко си. Ти, неговият медицински близнак, се роди на 14 декември 2017 г. като нашето „двойно бебе на дъгата“, защото си роден след две загуби. Но ти си едно истинско чудо.

Докато те наблюдавам как спиш в креватчето си, няма как да не се замисля каква късметлийка съм. Въпреки че никога не бих преминала през всичко това доброволно, пак бих го направила заради теб, защото знам, че ни е било писано да преминем през всичко това заедно. Добре дошъл, скъпи мой. Едва ли някога ще разбереш колко обичан и колко желан си.

С любов,
Мама и татко“