Никога по време на управлението си или след това президентът Желев не можа или не пожела да обясни защо толкова много държеше да държи до себе си назначения от него за нов шеф на разузнаването Бриго Аспарухов, макар този негов избор да му струваше и началото на разрива му с СДС още през януари 1991 г. Това не беше уневерсален подход.  Желев  не само не държеше надруги свои назначения, като моя милост, станал с неговия подпис директор на БТА по същото време. Напротив, той съдействаше за политическата разправа с мен от страна на червените, на “сините мравки” ( отцепниците от СДС) и на ДПС. Но в Бриго Аспарухов се беше вкопчил така, че тази симбиоза се превърна в символ на това как демократът Желев се превръща в свой антипод заради един другар, чиято първа работа след това беше не просто да се върне в редиците на Партията, но и да се кандидатира за нейния връх в състезание с Първанов.

Припомням този епизод от най-новата ни история защото  вкопчването на президента Румен Радев  в своя Иво Христов като началник на кабинета му, започва да прилича на разказаната по-горе симбиоза. Има разлики от случая с Желев и Аспарухов, но основната прилика е налице: президентът брани своя човек без оглед на това какво му струва тази позиция пред голяма част от българите, които би трябвало да обединява ( и пред чужденците, на които би трябвало да вдъхва доверие като държавен глава на една натовска, европейска България).

Впечатлението за сиамския синдром на срастването по рождение от една Матушка се подсили от размяната на реплики между премиера и президента по повод изявения русофил Христов, атакуван от премиера Борисов поименно в интервю за БТВ, но не заради прононсираното му залитане към една държава, посочена в Доклада за националната сигурност като заплаха за България, а с обвинение за нещо, с което премиерът на практика направи  услуга на Христов.

Посочвайки го като човек, работил за Делян Пеевски като бивш директор на телевизия ББТ  – по времето, когато Пеевски все още не е бил собственик на медията,  премиерът не само не му “извади очите”, а направо му “изписа веждите “. И без това на безочливия очите не могат да бъдат извадени. Христов се възползва от това, че Борисов ( пак) се изказа неподготвен и на практика го нарече лъжец.

Не всеки началник обаче би тръгнал да задълбава в подобна ситуация, защитавайки публично своя подчинен с контраатака. Именно това избра да направи обаче президентът Румен Радев. Той контраатакува Борисов буквално часове по-късно след интервюто му за злополучното откъм фактологията твърдение за връзката между Христов и  Пеевски. “Има ли Борисов бизнес с Пеевски?”, пита сега държавният глава на свой ред и вдигнатата по такъв третодивизионен начин от Борисов топка се оказа в собствената му врата. Или поне на дузпата срещу него на вратата на обяснителния режим.

Че ябълката на раздора Иво Христов е гнила по проруска линия е ясно ( който не вярва, да изгледа участията на Иво Христов в обидните за България руски пропагандни филми като обвинител от проруски позиции срещу “европейското иго” в България, като “България умира тихо” на Дария Асламова или участието му в бълвоча на Юрий Мамонтов “Българската чушка”, насред който Христов дефилира като основен русофилски герой). Проблемът на Борисов е, че самият той гние в същия чувал чрез дългогодишните си заслуги за свободното разпореждане на руската мечка в българския двор.

В резултат на тази нелепа препирня около персоната на Христов ( която би трябвало по дефиниция да е нон грата, вместо да е на ключова позиция в европейската ни държава), се онагледява абсурдът двама да се карат, а третият, т.е. българският европеец, да губи. Защото тяхното, на русофилстващите, явно не се губи –  прескача се като паднали гащи със скъсан ластик без присъстващите на зрелището да смеят да възкликнат: “другарят е гол”!

Share on Facebook