Д-р Цветеслава Гълъбова е родена на 13 септември 1966 г. в София. Завършила е медицина в Софийския медицински университет и безнесадминистрация в УНСС (2006). Започва работа в Първа градска болница. От 1994 г. практикува в специализираната болница по психиатрия „Св. Иван Рилски”, чийто директор е от 2009 г. именно в клиниката е работил и убитият Георги, който е син на разстреляния в Нови Искър Неделчо Юнаков. БЛИЦ припомня, че именно д-р Гълъбова разкри вчера, че момчето е изхвърчало от лудницата в Курило, след като баща му позвънил, че има проблем 30 минути преди полунощ на 31 декември.
Голяма част от българския народ живее в чутовна мизерия, а мизерията води до оскотяване и превръща нормални хора в психопати – като този, който устрои кървава баня в Нови Искър навръх новогодишните празници. Така смята д-р Цветеслава Гълъбова, а на нея може да й се вярва. Тя е сред най-изтъкнатите специалисти по душевни заболявания, ръководи най-голямата психиатрична болница у нас. Освен това познава лично една от жертвите на петорния убиец, чиято жестокост потресе страната, пише в. Труд. Д-р Гълъбова даде интервю пред вестника за бруталното зверство, разтърсило цяла България.
– Доктор Гълъбова, петорният убиец от Нови Искър е все още неизвестен, но първото, което си помислихме за него, когато научихме за деянието му, беше: леле, някой пак е изтрещял! Вие като психиатър как мислите – лудна ли българинът, или така ни се струва?
– Ние българите определено имаме проблеми в общуването. Очевидно е, че все повече хора в България все по-трудно понасят ежедневните житейски натоварвания. Затова първата мисъл, която ни идва наум, като научим за такова жестоко престъпление, е, че не го е извършил нормален човек. Само някой с тежка психопатия и личностнова патология би могъл да отнеме живота на толкова много хора и то толкова хладнокръвно и с такава аптекарска точност – по един куршум за всеки. Няма значение дали го е направил с цел грабеж или с друго намерение.
– Какво показва статистиката за психичното здраве на българската нация? Предполагам, че има такава.
– Има някаква такава статистика. Но не е точна. Знаем само колко психично болни са лежали в клиниките и болниците и колко са потърсили при психиатър помощ. Но не знаем нищо повече – кой колко пъти е лежал, какви са страданията му и прочие. Има обаче един доклад на Евростат, който е показателен. В него се оценяват грижите за хората с ментални увреждания в ЕС по 18 критерия, като например: честота на настаняване в болници, достъп до работа и извънболнични грижи и други. Според този доклад нашата страна, за съжаление, е на последно място – и комплексно, и по всеки отделен критерий. Германия е на първо място с оценка 80, 5. А нашата оценка е 25,5. Оказва се, че сме зле. Много зле! И няма изгледи за промяна, според мен. Защото е видно, че психичното здраве не е сред приоритетите на нашите управници.
– Учудва ме тази статистика. Аз например си мислех, че в шумните многомилионни градове като Париж, Рим и Лондон има повече душевно болни. В сравнение с тях София е тих и спокоен град. Всички сме братовчеди у нас, болезнена алиенация няма. А и нали „Стабилност“ е другото име на България?
– Шегувате се, предполагам. Аз мога да ви кажа, че неврозите, депресиите, паническите и другите психотични разстройства се увеличават във всички държави по различни причини, свързани с жизнената среда. При шизофренията, биполярното и другите непсихотични разстройства повишаване няма – те нямат връзка с бита. В България, колкото и да разправяме, че сме стабилни и надграждаме, ситуацията е много тежка. Голяма част от българския народ живее в чутовна за 21-ви век мизерия. А нечовешката мизерия се отразява на психиката, естествено и води до оскотяване и деморализация – това е известен факт. И пак мизерията – крайната бедност – е в основата на тревожни разстройства и депресиии. От своя страна психичните болести водят до тежка десоциализация, нашите пациенти често остават без работа – на едни мизерни инвалидни пенсии…
– А има ли достатъчно психиатримчни болници у нас?
– Има предостатъчно психиатрични легла – около 10% от леглата за всички видове заболявания. Легла има. Само че не се използват ефективно. Много от тях са заети от трайно настанени пациенти – това са болни хора с тежки социални проблеми, които живеят в болниците, защото са бездомни и безнадзорни.
– От друга страна ми се струва, че във всеки блок и във всеки квартал у нас има по някой психично болен, който плаши здравите хора. И който нито е диспансеризиран, нито се лекува. Преувеличавам ли?
– Не. Така е.
– Въпросът е защо е така?
– Ние психиатрите си вършим работата – уверявам ви, макар че прогресивно намаляваме. Колегите напускат страната и отиват да практикуват в други държави, защото там получават поне 10 пъти по-високи заплати – около 5000 евро най-малко. И имат възможност да се развиват, освен това. Там има курсове, конгреси и семинари, а тук се специализацията се заплаща…Тъй или инак, и тук има чудесни медикаменти, както и там, ние българските психиатри ги познаваме, работим с тях. Друг въпрос е, че задължителната диспенсеризация още преди двайсетина години отпадна. Не е беда, че психичноболните се разхождат сред нас – те са хора, като мен и като вас. Бедата е, че те са в този вид, който плаши другите. Че не са обект на социални грижи. Има пълно неразбиране от всички цветове управляващи, че психичното здраве е част от здравето на нацията и психичните болести заслужават внимание, колкото и всички останали. За тях не се отделят пари, негрижират се.
– Психичноболните се неглижират традиционно в България. Още от времето на Тато ги криехме зад решетки в клиники извън населени места.
– Така е. Нашата система за психично-здравна помощ си остана и до днес там някъде – в 60-те години на миналия век.
– Неотдавна, след като психопат уби командос в Люсковец, задължиха кварталните полицаи да следят дали лудите в техния район си вземат лекарствата.
– Това е една огромна глупост! Едно, че не може полицията да се занимава с хора, които не са извършили престъпление и друго – че полицаите не са медицински компетентни. Тук става дума не за престъпници, а за болни, за пациенти. Грижата за тях е задължение на службите по социални грижи, а не на МВР.
– Дайте ни един съвет: как да познаем например кога кроткият квартален луд ще побеснее и ще почне да убива?
– Кроткият квартален луд не е толкова страшен. На него му се случва много рядко да избеснее и да направи голяма беля. По-голям проблем е кварталният психопат. Той не е психически болен човек, но може да избеснее по дребен повод с непредвидими последствия. Трудно е да се каже кога може да стане това. При психичноболните по-лесно се познава. Като забележите, че се влошава външният вид на някой от тях, че спира да поддържа хигиена, че се кара с близките си, че търси пари за алкохол – бъдете нащрек. Този човек трябва да бъде подсетен да посети лекар. Кварталният психопат е по-непредвидим и опасен.
– Как да го разпознаем?
– Той вдига скандал, когато реши, че сте паркирали на неговото място. Може и да ви набие даже. Той е „велик“, с огромно самочувствие, склонен е да се кара с всички за всичко и винаги да е прав. Той може да ви удари шамар, ако реши, че сте го засекли на светофар. Той е дребосък, по-нисък е от джипа си, но е спрял като великан – така, че да запуши пътя и никой да не може да мине. Той ви сочи среден пръст и праща полов привет на старата ви майка, ако нещо възразите…Тия хора, уви, се множат в житейските трудности. Те не са клиенти на психиатрията, а на полицията. Важно е за всяка тяхна проява да сигнализираме на телефон 112. Пазете се от тях. Не ги подценявайте. Има ги по много във всеки квартал. Знайте, че подлежат на превъзпитаване – със социално-педагогически и полицейски мерки, включително с ограничаване на свободата им.
– Един от убитите в Нови Искър – Георги, работел като санитар във вашата болница?
– Да, започнал беше работа при нас наскоро. Двайсетгодишно момче. Интелигентно. Казваше, че учи за скулптор.
– Какво може да накара един интелигентен младеж с интереси в изкуството да се грижи за луди?
– Не и заплащането, разбира се. Не и признанието, защото такова няма. Аз не виждам причина, по която един млад и интелигентен човек да поиска да работи в психиатрия. Подтискаща е обстановката при нас – с човешките трагедии, с материалната нищета. Санитарите са на минимална работна заплата, медицинските сестри вземат около 750 лева, а началниците на отделението – около 1100. Георги беше временно при нас, казваше „ колкото да ми текат застраховки…“ Оказа се, че зазтраховките не му потрябваха…Съдба.
Голяма част от българския народ живее в чутовна мизерия, а мизерията води до оскотяване и превръща нормални хора в психопати – като този, който устрои кървава баня в Нови Искър навръх новогодишните празници. Така смята д-р Цветеслава Гълъбова, а на нея може да й се вярва. Тя е сред най-изтъкнатите специалисти по душевни заболявания, ръководи най-голямата психиатрична болница у нас. Освен това познава лично една от жертвите на петорния убиец, чиято жестокост потресе страната, пише в. Труд. Д-р Гълъбова даде интервю пред вестника за бруталното зверство, разтърсило цяла България.
– Доктор Гълъбова, петорният убиец от Нови Искър е все още неизвестен, но първото, което си помислихме за него, когато научихме за деянието му, беше: леле, някой пак е изтрещял! Вие като психиатър как мислите – лудна ли българинът, или така ни се струва?
– Ние българите определено имаме проблеми в общуването. Очевидно е, че все повече хора в България все по-трудно понасят ежедневните житейски натоварвания. Затова първата мисъл, която ни идва наум, като научим за такова жестоко престъпление, е, че не го е извършил нормален човек. Само някой с тежка психопатия и личностнова патология би могъл да отнеме живота на толкова много хора и то толкова хладнокръвно и с такава аптекарска точност – по един куршум за всеки. Няма значение дали го е направил с цел грабеж или с друго намерение.
– Какво показва статистиката за психичното здраве на българската нация? Предполагам, че има такава.
– Има някаква такава статистика. Но не е точна. Знаем само колко психично болни са лежали в клиниките и болниците и колко са потърсили при психиатър помощ. Но не знаем нищо повече – кой колко пъти е лежал, какви са страданията му и прочие. Има обаче един доклад на Евростат, който е показателен. В него се оценяват грижите за хората с ментални увреждания в ЕС по 18 критерия, като например: честота на настаняване в болници, достъп до работа и извънболнични грижи и други. Според този доклад нашата страна, за съжаление, е на последно място – и комплексно, и по всеки отделен критерий. Германия е на първо място с оценка 80, 5. А нашата оценка е 25,5. Оказва се, че сме зле. Много зле! И няма изгледи за промяна, според мен. Защото е видно, че психичното здраве не е сред приоритетите на нашите управници.
– Учудва ме тази статистика. Аз например си мислех, че в шумните многомилионни градове като Париж, Рим и Лондон има повече душевно болни. В сравнение с тях София е тих и спокоен град. Всички сме братовчеди у нас, болезнена алиенация няма. А и нали „Стабилност“ е другото име на България?
– Шегувате се, предполагам. Аз мога да ви кажа, че неврозите, депресиите, паническите и другите психотични разстройства се увеличават във всички държави по различни причини, свързани с жизнената среда. При шизофренията, биполярното и другите непсихотични разстройства повишаване няма – те нямат връзка с бита. В България, колкото и да разправяме, че сме стабилни и надграждаме, ситуацията е много тежка. Голяма част от българския народ живее в чутовна за 21-ви век мизерия. А нечовешката мизерия се отразява на психиката, естествено и води до оскотяване и деморализация – това е известен факт. И пак мизерията – крайната бедност – е в основата на тревожни разстройства и депресиии. От своя страна психичните болести водят до тежка десоциализация, нашите пациенти често остават без работа – на едни мизерни инвалидни пенсии…
– А има ли достатъчно психиатримчни болници у нас?
– Има предостатъчно психиатрични легла – около 10% от леглата за всички видове заболявания. Легла има. Само че не се използват ефективно. Много от тях са заети от трайно настанени пациенти – това са болни хора с тежки социални проблеми, които живеят в болниците, защото са бездомни и безнадзорни.
– От друга страна ми се струва, че във всеки блок и във всеки квартал у нас има по някой психично болен, който плаши здравите хора. И който нито е диспансеризиран, нито се лекува. Преувеличавам ли?
– Не. Така е.
– Въпросът е защо е така?
– Ние психиатрите си вършим работата – уверявам ви, макар че прогресивно намаляваме. Колегите напускат страната и отиват да практикуват в други държави, защото там получават поне 10 пъти по-високи заплати – около 5000 евро най-малко. И имат възможност да се развиват, освен това. Там има курсове, конгреси и семинари, а тук се специализацията се заплаща…Тъй или инак, и тук има чудесни медикаменти, както и там, ние българските психиатри ги познаваме, работим с тях. Друг въпрос е, че задължителната диспенсеризация още преди двайсетина години отпадна. Не е беда, че психичноболните се разхождат сред нас – те са хора, като мен и като вас. Бедата е, че те са в този вид, който плаши другите. Че не са обект на социални грижи. Има пълно неразбиране от всички цветове управляващи, че психичното здраве е част от здравето на нацията и психичните болести заслужават внимание, колкото и всички останали. За тях не се отделят пари, негрижират се.
– Психичноболните се неглижират традиционно в България. Още от времето на Тато ги криехме зад решетки в клиники извън населени места.
– Така е. Нашата система за психично-здравна помощ си остана и до днес там някъде – в 60-те години на миналия век.
– Неотдавна, след като психопат уби командос в Люсковец, задължиха кварталните полицаи да следят дали лудите в техния район си вземат лекарствата.
– Това е една огромна глупост! Едно, че не може полицията да се занимава с хора, които не са извършили престъпление и друго – че полицаите не са медицински компетентни. Тук става дума не за престъпници, а за болни, за пациенти. Грижата за тях е задължение на службите по социални грижи, а не на МВР.
– Дайте ни един съвет: как да познаем например кога кроткият квартален луд ще побеснее и ще почне да убива?
– Кроткият квартален луд не е толкова страшен. На него му се случва много рядко да избеснее и да направи голяма беля. По-голям проблем е кварталният психопат. Той не е психически болен човек, но може да избеснее по дребен повод с непредвидими последствия. Трудно е да се каже кога може да стане това. При психичноболните по-лесно се познава. Като забележите, че се влошава външният вид на някой от тях, че спира да поддържа хигиена, че се кара с близките си, че търси пари за алкохол – бъдете нащрек. Този човек трябва да бъде подсетен да посети лекар. Кварталният психопат е по-непредвидим и опасен.
– Как да го разпознаем?
– Той вдига скандал, когато реши, че сте паркирали на неговото място. Може и да ви набие даже. Той е „велик“, с огромно самочувствие, склонен е да се кара с всички за всичко и винаги да е прав. Той може да ви удари шамар, ако реши, че сте го засекли на светофар. Той е дребосък, по-нисък е от джипа си, но е спрял като великан – така, че да запуши пътя и никой да не може да мине. Той ви сочи среден пръст и праща полов привет на старата ви майка, ако нещо възразите…Тия хора, уви, се множат в житейските трудности. Те не са клиенти на психиатрията, а на полицията. Важно е за всяка тяхна проява да сигнализираме на телефон 112. Пазете се от тях. Не ги подценявайте. Има ги по много във всеки квартал. Знайте, че подлежат на превъзпитаване – със социално-педагогически и полицейски мерки, включително с ограничаване на свободата им.
– Един от убитите в Нови Искър – Георги, работел като санитар във вашата болница?
– Да, започнал беше работа при нас наскоро. Двайсетгодишно момче. Интелигентно. Казваше, че учи за скулптор.
– Какво може да накара един интелигентен младеж с интереси в изкуството да се грижи за луди?
– Не и заплащането, разбира се. Не и признанието, защото такова няма. Аз не виждам причина, по която един млад и интелигентен човек да поиска да работи в психиатрия. Подтискаща е обстановката при нас – с човешките трагедии, с материалната нищета. Санитарите са на минимална работна заплата, медицинските сестри вземат около 750 лева, а началниците на отделението – около 1100. Георги беше временно при нас, казваше „ колкото да ми текат застраховки…“ Оказа се, че зазтраховките не му потрябваха…Съдба.
