Ружди Ружди е най-успешният български параолимпиец в последните години. Роденият на 14 април 1991 г. в град Глоджево (Русенска област) атлет се утвърди като световна сила в тласкането на гюле. През 2016-а Ружди завоюва златото на параолимпиадата в Рио де Жанейро с нов световен рекорд - 12,33 метра. 2017 година също беще много успешна за младока. Спортистът, демонстриращ невероятен характер и борбен дух, спечели световната титла в Лондон с ново върхово постижение на планетата - 12,47 метра.
За втора поредна година Ружди беше избран за най-добър спортист на България за хора с увреждания. 26-годишният спортист даде интервю за "ШОУ" и БЛИЦ, в което говори за успехите си, както и за тежката катастрофа през 2008-а, след която се озовава в инвалидна количка.
- Ружди, поздравления за поредната награда. Доволен ли си?
- Благодаря. Доволен съм, защото 2017 година беше много успешна за мен. Спечелих световната титла в Лондон, както и успях да поставя нов световен рекорд. През 2018 година ще се постарая да продължа да жъна успехи. Със сигурност обаче ще ми бъде още по-трудно, защото конкурентите, които са зад гърба ми, ме наблюдават, постоянно ме следят. Не трябва да спирам да надграждам, за да остана пред тях.
- От кои държави са основните ти конкуренти?
- От Иран, Сърбия и Полша.
- В мятането на гюле изглежда си по-добър...
- Така е, заради това тренирам повече с диска. С него не можах да се представя добре през 2017 година. Съсредоточавам се на гюлето, където са големите ми успехи, но и дискът няма да оставя.
- Как преминава един твой тренировъчен ден?
- Тренирам по няколко часа. Дори по празниците нямам почивка. По Коледа и Нова година обаче се наложи да спра за десетина дни, тъй като направих операция.
- Каква операция? Не си разкривал досега...
- Направиха ми лазерна операция, за да ми махнат камъни от пикочния мехур. Отдавна ме мъчеше, но все отлагах, тъй като нямах време - първо Олимпиадата в Рио, след това Световното. Сега беше удачният момент.
- Някой помогна ли ти за операцията или сам се оправи?
- Аз си я платих, никой не ми е помагал. Добре, че не струваше много. Операцията беше в Русе, премина успешно. Скоро пак започвам тренировки. Успоредно с тях правя и процедури в Павел баня, където традиционно ходя. Когато съм в Павел баня, правим хвърлянията навън, когато времето е хубаво. И при лошо време също сме тренирали на открито. Понякога даже замръзвам от студ, но трябва да се тренира.
- След Игрите в Рио се шумя доста покрай финансовите ти проблеми и по-специално за ниските премии на параолимпийците. Този проблем разрешен ли е вече?
- Сега всичко е наред, вече ми помагат. Оправиха премиите и дано занапред няма подобни проблеми. Параолимпийците не се състезаваме по-малко от другите, но както и да е.
- Отново си избран за най-добър спортист на България за хора с увреждания. Смяташ ли, че мястото ти е в Топ 10 сред другите спортисти, а не отделно от тях?
- Поласкан съм от наградата, за трети път я получавам, за втора поредна година. А дали трябва да съм при нормалните спортисти, това не го решавам аз. Не знам как се определят тези неща. На параолимпийците ни правят отделно класиране. Не знам дали трябва да сме наравно с нормалните, но наистина ние не тренираме по-малко от тях.
- Колко купи и медали имаш?
- Имам доста и колекцията се увеличава.
- Златото от Рио ли ти е най-ценно?
- Да, за всеки спортист олимпийският медал е най-важният.
- Какво беше финансовото измерение на този медал?
- Точно тогава бяха проблемите с премиите. Взех доста малка премия, така бяха решили. Не знам защо ги бяха смъкнали толкова много. След това оправиха нещата. (б.р. - Ружди получи 50 000 лева за параолимпийската титла и 25 000 лева за световния рекорд)
- Изкарваш ли пари от това, което практикуваш?
- Не съм ги натрупал, но определено с това се прехранвам. Обичам спорта, дава ми стимул за живот. Като се има предвид какви ужасни мигове преживях 2008 година.
- Разкажи какво се случи тогава?
- Катастрофирах с кола. Карах с доста висока скорост - 180 км/час. Оказа се, че съм счупил гръбнака и вече не мога да ходя. По пътя имаше много завои, единият от тях беше с обратен наклон и загубих контрол, преобърнах се няколко пъти. Нямах колан и съм изхвърчал от колата, която пък ме е затиснала. Линейки, операции... бях на 17 години. Ужасно беше, минах през най-страшното и, слава богу, оцелях. Гледам само напред.
- В началото сигурно си изпаднал в депресия?
- Не, дори не стигнах до психолог. Иначе трудно свикнах с количката, но не се отчаях. Като започнах да тренирам, забравих, че съм на количка.
- Съветът ти към шофьорите?
- Да карат внимателно и със съобразена скорост, защото белята бързо става.
- Често си на процедури в Павел баня, където всъщност си открит за спорта. Би ли разказал какво се случи след катастрофата?
- Бях на 19 години, когато реших, че ще се занимавам със спорт. Докато бях на рехабилитация в Павел баня, там се запознах с параолимпийката Даниела Тодорова и нейния треньор и брат Радослав Тодоров. Тя тренираше на поляната. Всеки ден я гледах, беше ми интересно. Така започна всичко при мен. Даниела Тодорова ми подаде ръка, за което съм й благодарен, както и на брат й. Аз не знаех нищо, нямах представа с какво се захващам. Радостин Тодоров ми каза: "Ти имаш дълги ръце, ако искаш, може да се пробваме". Определено те ме запалиха по атлетиката.
- Тази година предстои европейско първенство, ще успееш ли да се пребориш за златото?
- Да се надяваме. Ще дам всичко от себе си и се надявам да успея. Моята цел е на всяко състезание да подобрявам резултата си. Много ми се иска да мина 13 метра.
