Допреди няколко години честичко се тюхках, че щъркелът не ме е донесъл в сини пелени и че срещу пола ми не е записано мъж.
Слава Богу, дойде ми акълът за женственост. Намери ме достойнството на българката. Намери ме изконното право да стъпвам непреклонно горда в женската си обвивка по земята, заровила в себе си дедите ми, загърнала ревниво заветите им.
С течение на времето се превърнах в неособено висока, прилично тъмна и тотално непозната българка за чужденците. Всъщност и за нашите мъже. Бях толкова различна от чупещите джуки мацки, които с часове тренират изражението на птицечовките в любовен период пред огледалото, че обърквах и родните, и иностранните господа.

Имаше нещо гнило за тях във факта, че лицето ми не е опушено с цяла палитра грим, че устата ми е свободна и дишаща от пластове помади, които се опитват да задушат сричките, които излизат от нея.

Паникьосваха се, че не слушам изкривени балкански ритми, плъзгащи се по пошли текстове. Тресеше ги суматоха, че не съм чалга мацка, на която можеха да залепят 20 лева на челото и да я накарат да им върви по свирката. Или да им направи такава. Извинете ме за тази крайност на изказа, но нека си го кажем направо. Някои от нас разбират криво широко тиражираната гостоприемност на народа ни.

Преди четири години животът ме срещна с Джейсън – новозеландец, решил да направи околосветска обиколка в търсене на удоволствия, на спомени, на любов. Е, дано да са му се получили нещата, защото по начина, по който сваляше, нищо чудно и до ден днешен да се скита немил-недраг по емоционалния планетянски чердак. Беше сигурен, че като размаха завидна осанка, лазурен поглед, на моменти трудно разбираем, но симпатичен киви акцент, ще се кача на панорамния асансьор, водещ до бруталното блъскане на телата ни едно в друго в хотелската му стая. Беше направил грешката да реши, че моят женски ландшафт е лесно проходим и за него не трябва 4х4 мъжкарство. Жалко за него, браво на мен. Всъщност може и да е осъмнал с някоя постижима българка, аз обаче високомерно се събудих с махмурлук, прегърнат от самоуважително доволство.

Година след това се натъкнах на Джон – американски продуцент, дошъл по нашите земи да снима продължението на филма „300”. Признавам си, на този господин му кръстосах самодоволния задокеански поглед. Вкарах в действие всички мръсни думи, които знам на английски, та да вземе да се потресе от моята „вулгарна” българска „неженственост”. Нямах никакво намерение да го играя нито нощен софийски гид, нито сутрешен трофей на любовчийския му колан. Не че нещо, ама момчето беше ниско, с малка душа и с прекалено изтънчена, някак по мадамски, чувствителност. А последния път, когато проверих своята сексуалност, все още бях хетеро и обичах мъжът да знае какво прави с мен.

Явно и двамата бяха контактували с повече българки от другия тип. От онзи, който принизява себе си със саморазрушителната заблуда за по-добър живот там, нейде, зад хоризонта на българската зора.

Ама виж нечалга българките сме приказни жени. Събеседваме виртуозно, обичаме без предразсъдъци и безплатно, използваме интелекта си безкомпромисно и знаем разликата между Ум Белия делфин и „Ум царува, ум робува, ум патки пасе”.
Нечалга българката е вълшебница, но има една огромна слабост – търси безразсъдно и до лудост висок, тъмен, непознат, достоен българин, който да извези последните шевици на нейната женственост.