Моята майка не е “планирала” да ни научи на тези моменти. Тя просто е живеела. А несъвършеното й майчинство е точно това, от което се нуждаехме.
Тази седмица беше болнава и неясна за цялото ни седемчленно семейство. Всички се разболяхме едновременно и... е, всички знаем какво се случва, когато мама е болна сред всички останали. Исус идва на помощ.

Знаците на живот се върнаха навреме за моето голямо бягство. Взех бебето си и се отправихме в търсене на синьо небе и слънце.

Отправихме се към ъгъла, който водеше до щанда за лимонада. С чашата напитка в ръка, приятна музика в колата и малкия в количката си… е, вече бях по пътя към спокойствието.

Отправихме се към междуградския път и си спомних, когато в детството мама ни качваше в колата и ни взимаше да се повозим.

Бях на задната седалка в синята кола на майка ми, когато научих за какво пее кънтри-певицата Санди Пати. Мама беше жена в движение и нищо не я спираше от това да скочи в колата и да тръгне по пътя. Мама и аз правехме поръчки на песни от задната седалка, докато мама пееше с цялото си сърце. Направо износихме касетата. Доколкото си спомням, ние БЯХМЕ Санди. И знаех, че тя ще одобри всичките ни хармонии и високи тонове. Нямах идея като момиче в началното училище, че тези дълги пътешествия и думите, които майка ми надуваше от касетофона, ще се превърнат в такава постоянна сила за мен. Не мисля, че и тя подозираше.

Нейното сърце намираше надежда и може би известно бягство в изпяването на тези думи. Това беше нейния начин да се свърже с Исус и без да подозира, тя учеше и нас как изглежда доверието й в Господ. Не помня да съм имала много променящи живота разговори за Господ, докато растях, но знаех, че той беше там. По най-добрия възможен начин, тя правеше каквото можеше да ни доведе до Господа на Вселената, чиито възможности са много по-големи от нашите и нейните.

Някои неща са наистина влиятелни, нали?

Моята майка не е “планирала” да ни научи на тези моменти. Тя просто е живеела. Тя не беше перфектна в майчинството, но обичаше силно, пазеше ни с живота си и ни успокояваше, когато ни болеше. Докато карах собственото си дете, аз осъзнах, че времето, което инвестираме като майки, не е изгубено. Дори и малките моменти. Дори и рутинните, обичайни моменти.

Чакането в трафика.

Гледането на игри по телевизията.

Разговорите в кухнята.

Приказването за музика.

Почистването на дома.

Пазаруването.

Четенето на приказки.

Хрваненето.

Поправянето.

Училищните проекти (Господ да ни е на помощ).

Всичко това е от значение.

Ежедневните идвания и отивания са местата, на които показваме къде се крие надеждата. Несъвършените ми моменти не засенчват голямата картина.
Децата ми трябва да видят майка, която се нуждае от помощ, не майка, която във всеки момент е готова за снимка в Инстаграм.

Каква лоша услуга е да предлагаме фалшива реалност на хлапетата си... това няма да работи добре, когато се оженят и разберат суровата реалност на ежедневния живот. Може дори да ни намразят за това. Децата ви не се чудят какво да правят, те ни наблюдават, за да научат как да го правят и защо.

Разбира се, имала съм моменти, в които съм се надявала детството ми да включваше или не определени моменти… но Господ е използвал всеки елемент от живота ми за неговата слава. Този спомен, в който бях на задната седалка, докато майка ми си взимаше почивка и караше наоколо, ми напомни, че не е важно съвършенството, а връзката. Господ може и ще използва нашите малки и екстравагантни майчински усилия, за да покаже любящата си ръка… особено ако тези усилия включват Санди Пати от задната седалка на семейната кола.

Никога не знаете кои спомени ще попият в сърцата на децата ви, затова животът винаги ги поднася в привидно скучните и запълващи време моменти.
Това може би са моментите, в които ще изпитат истинска надежда за бъдещето.

Джени