На мен Свети Валентин малко започна да ми става досаден. Досадно сладникав, досадно преекспониран или разиграван по училищата. Досадно ми е дори да страдам, че „нямам половинка за Свети Валентин“. Ами, то, ако ще е половинка само за да я покажеш спешно на празника, става нещо смехотворно като „мъже под наем“, каквато услуга се появи вече в Бургас. Хората имат претенции повече за зидаро-мазачи, но по празниците, знае ли се…

А досадно ли е на тия, които си имат половинка? Ами, ако изключим тия, които имат за празника хубав повод да се сдобрят, или да направят нещо само двамата… досадно им е. И не че ще се охарчат за още един букет освен за 8 март. А за това, че някак любовта им е поставяна „под въпрос“ и обществото (нерядко, и любимата) очакват от тях да докажат любовта си не с нормалните неща – общуване, доверие, грижовност, а с някакъв особено успешно избран подарък (отново… хем Коледа беше толкова скоро) или с някакво особено романтично и необичайно дело.

Не е чудно, че хората са изнервени. Изнервени са и обичащите, изнервени са и необичаните, изнервени са и тия с дългогодишните бракове. Човек си има деца, ангажименти, може би и грип, а сега и това очакване с неизвестен край. Защото „очакванията“ на половинката се разпалват от филми, за чийто сценарий са се трудили доста опитни режисьори. И тия опитни режисьори обикновено са изгледали доста филми по темата. За да не се повтарят. А какво правим ние? Повтаряме. Ако не постъпката си от миналия Свети Валентин, то подаръка на колегата и колежката. Кога да го мислиш? Все по-често хората си преписват и пожеланията от интернет, а не ги раждат от себе си. Не че нямат какво да пожелаят. Не си вярват! Не си вярват, че от самото им сърце ще излезе най-доброто, макар и нерафинирано. А това вече става проблем.

Ей от такива „дребни камъчета“ вероятно произлиза статистиката, че голям процент двойки се изпокарват на Свети Валентин. А самият епископ Валентин някога е събирал хората (много ми е приятно да си припомням това, за да не си го представям като Дядо Коледа от рекламата на кока-кола). Събирал ги е с риск за живота си. И ги е женел.

Но съвременната „индустрия на нещастието“ невинаги има интерес да събира. Хората с неустойчиви интереси и желания са най-добрите купувачи. Днес ще купят подарък на жената, утре – на друга “важна за тях личност“. Други ще са сами на празника и понеже им е вменено това да ги прави нещастни – ще се „почерпят“ или ще се утешат с шопинг. Реално, никой няма да остане без да похарчи нещо, дори без да е наясно защо именно около празника иска „да направи нещо за себе си“! А, това е другата индустрия: „Да правим неща за себе си“. Някак, все едни такива материални.

И любовта ни става: „Направи нещо за мене“. Ти за мене, аз за тебе. А това, което правиш всеки ден – не го виждам. Това, което всеки ден избираш да не правиш (защото си се обвързал с мене) – пак не го виждам. Накрая се стига дотам, че да искаме от другия да ни плати, та да се отдалечим от него и да си починем от него. Парадокс. Затова по-добре да не влизаме в схемата. Да не отвикваме да изразяваме любовта си всеки ден от годината. За да не бъде тромаво, скърцащо и ръждиво нашето признание на Свети Валентин.