Още една фалшива новина е фактът, че СБЖ награди точно Кеворк Кеворкян за цялостно творчество. А кого да награди? Мен ли? Заради цялостния ми облик на враг на всичко, заради което др. Велислава Дърева използва името ми като обидна квалификация срещу “ инджевчетата” или “инджевисти” ( нещо подобно съм срещал в нейни текстове)?
Когато комунистическата система се разпадаше, водехме спорове какво да се прави със СБЖ и аз поставих въпроса какво да правим изобщо в СБЖ. В тази организация останаха да членуват огромно мнозинство пропагандатори на носталгията по миналото. Да членуваш в нея с погрешната презумпция, че можеш да я промениш отвътре, изглеждаше глупост, каквато вече веднъж съм правил и повече не пожелах да повторя.
СБЖ, оглавявана от прононсирана русофилка, което ще рече в днешно време да си откровен путинофил и антидемократ, постъпи логично. Награди свой човек. Точно както същите хора си раздават помежду си награди на името на Стефан Стамболов, гаврейки се с неговата памет, като ги връчват на неговия антипод в наше време Георги Първанов.
От аргументацията на СБЖ става ясно, че Кеворкян е отличен със съмнителната за мен чест да бъде носител на тази награда не за цялостно, а за частичното си творчество преди 10 ноември 1989 г.
Моя милост по онова време беше на фронта. В най-буквалния смисъл. Запокитен бях там като пълен лаик с две години трудов стаж на бюро като преводач в БТА. Изпратиха ме за запълване на кадровата дупка на ДС след като предишният кореспондент на агенцията в Бейрут Васил Василев вече си беше уредил да замине за Париж като постоянен пратеник на Радиото и Телевизията. Кадровите ченгета от службите, готвени с години за кореспондентски мисии, до един бяха отказали да си рискуват живота в ливанското тресавище под разни благовидни предлози ( заминавайки след това и те за лъскави столици).
Така се озовах в ролята на кореспондент, мечтана по принцип по онова време от всеки български журналист толкова, колкото постът на посланик биваше лелеян от всеки дипломат. При това се оказах твърде изненадващо за мен в това качество преценката на ДС, че никога не мога да бъде назначен на работа“ в службите на на МВР” . Това го пише в резолюция на някакви офицери под моя писмена декларация, че смятам да не се съобразя със забраната им и ще се оженя за чужденка.
Не съм им бил толкова ценен, че са нарушили собствената си забрана с предложение да замина за Бейрут. Точно обратното, решили са да ме употребят поради липсата на желаещи “бойци на тихия фронт” да си рискуват живота на твърде шумния фронт в Близкия изток. Тази подробност така и не заинтригува ровещите се в досието ми, което обезвредих с изпреварващото му оповестяване при първа възможност за достъп до него, с цел да ме очернят.
Как пък един от тях или някой журналист не се опита да издири и интервюира някои от онези които са съставяли досиетата, на които така безрезервно вярват всички, правейки обобщения за обектите на техните обработки под един знаменател ? Щом някой от въпросните офицери е написал нещо за някого, значи това е вярно като истина от единствена инстанция, така ли!?
Не се познавах с Кеворкян през годините на “късния социализъм”, когато той пребиваваше в облаците на своята монополна телевизионна слава, а моя скромност - в руините на един измъчен от бомбардировки, артилерийски обстрели, атентати, отвличания на чужденци и прочее неудобства град. Видях го “на живо” за първи път на една пресконференция след 10 ноември 1989 г., когато си говореше демонстративно фамилиарно на ти с всемогъщия Андрей Луканов, седейки до него.
Кеворкян едва ли знае, че съм правил опит да се запознаем. Висях в предверието на кабинета му в Телевизията при секретарката му по време на един годишен отпуск, въоръжен с видеокасета. Така и не стигнах до него. Беше много зает, а аз и тогава, въпреки невръстната си възраст, не бях от търпеливите и сговорчивите. Стана ми ясно, че не желае да ме “приеме” и тряснах вратата.
Ако Кевркян беше благоволил да се срещнем, щях да му връча запис на видеокадри, на които са чува ясно, как малките ми дъщери се карат за кукли зад гърба ми, а отпред, през “амбразурата” на банята ми снимам поредното сражение на улицата. С използването на качени на джипове противосамолетни картечници, които прошиваха стена като шевна машина, с противотанкови гранати и минохвъргачки, за които нямаше укритие между сградите, когато падаха от “небето”. Всичко наоколо, всяка паркирана кола, гореше. Това не беше просто “домашно видео”.
Н.в. Кеворк можеше евентуално да бъде заинтригуван и от други екслузивни кадри, които бях заснел с личната си камера ( формат Betamax, защото той вече беше загубил конкурентната битка с VHS и беше станал достъпен за моята заплата от 400 долара на месец). Бях си направил труда, без да ми е служебно задължение, да снимам на летището в Бейрут операция по транспортиране на храна за заложниците в един американски пътнически самолет по искане на терористите в него. Заради което ядох бой от въоръжени лица без опознавателни знаци, а касетата със записа ми беше отнета и хвърлена на пистата от балкона. След като си отидоха се спуснах по водосточната тръба и си и я прибрах. С риск за живота ( и с извинение за патоса, ако изглежда така).
Ето тази касета не можах да покажа на Кеворкян. И публиката няма да я види никога. Защото я оставих на една секретарка заради изискването техниците да проверят дали става за излъчване.
Изчезването на касетата ми е само прашинка от мърлящината на онова време, срещу чието възстановяване и възхваляване стоя с името си вече три десетилетия. И също като Димитър Стоянов от сайта “Биволъ” не бих приел награда от СБЖ, продукт и продължител на “онази традиция” в българската журналистика – не само и не толкова заради Кеворкян, който през същите три десетилетия защитаваше обратни позиции на моите, а заради самата символика, която СБЖ излъчва.
Давам си сметка, че с горното давам отново храна на моите преследвачи да се упражняват с нападки срещу мен по темата за ДС. А и може да предизвикам нещо, което досега чудодейно съм избягвал – да стана обект на пословичната отмъстителността на Кеворкян. Изглежда досега сме имали с него през последните десетилетия неписан “пакт за ненападение” и това сега може да се промени.
Един единствен път сме контактували. Обади ми се да ме пита, но след свършения факт на написаната от него лъжа в една от книгите му, доколко било вярно, че като директор на БТА съм се бил барикадирал в кабинета си през 1993 г. Тази измислица я натрапиха във вестниците си слугите на тогавашната мафиотска власт на правителството на Мултигруп, начело с Любен Беров, на когото възложиха да ме уволнява в нарушение на конституцията, прескачайки парламента , отговорих му аз.
Явно някой му беше казал, че написаното по мой адрес не е вярно и той искаше да се увери, дали не е сбъркал. Изрази съжаление, че е бил подведен от публикациите в тогавашните вестници, които е цитирал.
И все пак публикувам този текст по една причина: нямам навика да се крия и да се снишавам с надежда бурята да ме подмине, както съветваше Тодор Живков по отношение на съветската перестройка. В същото време благодаря на онези коментатори, които вече изразиха мнение по темата, изброявайки имена на агенти на ДС сред известните български журналисти, но благородно ме подминаха при споменаването им. Може би е случайно. Ако не е, това е малка утеха за рисковете, свързани с цялостното ми творчество, включително за битките ми срещу метастазите на комунистическото наследство.
Приемам премълчаването за мълчалива награда, много по – ценна от кресливата, връчена на Кеворкян от СБЖ.
В зала “България”
