За новите поколения в България поемането на отговорност, за каквото й да било, става все по-голям бич.
Липсата на това морално качество дава голямо отражение и в личните ни взаимоотношения, като е добре прикрито с вече преекспонираната дума „свобода”.
Ние създаваме деца, но не й семейство.
Ние обзавеждаме къщи, но не може да направим дом.
Ние искаме да сме свободни, а става все по-самотни.
Днес говорим за брака, като за чудовище, звяр, душевен затвор, създаден от държавата, за да съсипе и без това съсипания ни живот.
Раждаме деца, живеем на семейни начала, но не искаме и да чуем за подпис, защото това било за пред държавата.
Не - услуга правите на държавата всеки път, когато си внасяте здравните осигуровки, а плачете от здравеопазването!
Услуга правите, когато всеки път гласувате, „защото те всички са крадци, ама нали трябва за някой”.
Услуга правите на държавата, когато искате да свалите една власт, но свирите на пиано пред Парламента вместо да разбиете вратата му с него.
С брака хич не може да накривите шапката на управляващите - това е просто оправданието ни от страха да поемем отговорност не към държавата, а към човека срещу нас.
Днес не раждаме деца, защото държавата не заслужава генетичния ни материал, но всеки път, когато чуем, че Айше има 15 деца на 20 години подскачаме, като опарени.
Ние все не сме достатъчно богати и достатъчно успяли, а спомянте ли си как ви отгледаха вашите родители? Аз си спомням. Не съм тънала в пари и лукс, но имаше нещо по-ценно. Любов и отговорност, но за тях за съжаление в днешно време, след като си купим скъп телефон и кола на изплащане не ни остават пари.
Ние искаме вратата срещу нас винаги да е отворена и да може да си тръгнем по всяко време.
Ние забравихме как да се обичаме и права е лирическата героиня, защото яка трябва да ни е дупарата, за да живеем в това самотно време.
