Клептоманът е болен човек. По това няма две мнения.
Иначе, ако няма проблеми със серотонина в мозъка и може да потисне престъпния си нагон е обикновен крадец, нали така?
По тези въпроси седяхме на чай с една стара приятелка, журналист от онези старите с позиция, препатили глави и лично мнение и обсъждайки актуалния политически живот и одиозното разграбване на държавата тя така приблизително каза: Тези са клептомани. Визираше политиците, кандидати за парламента. Хем ги е страх, че ще им дръпнат паравана, хем им е ясно, че ги държат на мушка и за едни деликатни места, щот на началниците им всичките им срамотии са им известни, хем не могат да спрат.
И на Бойко шайката, и децата на модерните десни, които ни отмъкнаха най-свидното, надеждата за оправия и някакво възмездие, и после се нарекоха освободители, а днеска децата им „филантропи“. Не могат да спрат. Това им е адреналинът и смисълът.
Увесила нос, че с болни хора е най-сложно да се оправяш още повече при пълно отсъствие на здравеопазване и хигиена, в която и да било сфера, по силата на някакъв зловещ синхронизъм, чух в колата новината за скъпата козметика, озовала се в чантата на висш български дипломат.
Да си призная, чувала бях, че има подобни девиации, въпросната дама със снежно бели, холивудски фасети и безотказен арсенал от клишета за жизненоважния евроатлантизъм във всеки момент от денонощието, и по всеки повод, изискващ компетентен коментар, но не ми се вярваше, че до помада ще се докара.
Лошо, рекох си. Това да пази Бог си е по-силно от всяко възпитание на воля и чувства, от самоконтрол, произход и мотивация. Дано се забрави случая, рекох си, но в ума ми нахлуха спомени с епизоди от срещи с висши дипломати от скромната ми кариера на държавен чиновник.
Спомних си за безотчетни присвоявания на представителни /разходи за публични събития/, моменти в стил „мисия Лондон“, битови чутовни саги между обитатели на амбасади, консулства, постоянни представителства…
Спомних си за наши посланици с меко казано странни вкусове, сексуални ориентации, колекционерски страсти.
Пак се замислих.
Когато един човек е зависим и със странни поведенчески склонности не става ли бързо и дълбоко зависим и от други хора, интереси и схеми, които не са в интерес на родината, на която е призван да служи?
Не следва ли точно тези лица, уши и очи на България да бъдат безупречни във всяко отношение, така щото да олицетворяват желаната репутация на страната ни?
Що ще тази дама припознала скъпата козметика, като своя и улисана в телефонен разговор забравила да мине през касата на магазина в лобистка организация като Американски Еврейски комитет, чийто директор е от септември 2016 година?
Мога да продължа с въпросите за отделни личности, които ни представляват в ЕК и имената им бяха намерени на ведомост при филантропа Сорос, с реминисценции от храбри, категорично нездрави изцепки на редица други кариерни и спонтанно практикуващи професията дипломати по стечение на обстоятелствата.
Но се чуха гласове да не хвърляме камъни.
Може би, защото сме в християнски пост, а може би защото веригите на зависимостите често са сложни, дълги и уплетени и ако започне разплитане не се знае кой с какъв крем, вазелин, козметика, степен на гримираност и в каква поза може да изгрее само по подсъзнание.
Но да си задържим паветата в купчината от смирено озаптени пориви да счупим нечия болна, но подобаващо оценена от „началниците“ глава.
И да ги оставим по живо по здраво да си ползват бялата козметика против бръчки.
Заветът на либералния политически модел е да си хладнокръвен, лоялен към ръката, която те храни, да не ти личат годините, на кой Бог се молиш и откъде са ти корените. В този смисъл професионализмът на въпросните дипломати не подлежи на съмнение.
И след толкоз фейслифтинги и пренапудряния през всичките години на промени, то пари и сили не остават за дегизировка, само едната поддръжка и последната илюзия за безсмъртие на вечните фактори им остава.
За това не се бъркат да плащат. Полага им се.
